Читать «Селяни» онлайн - страница 655

Вече по всички ниви, докъдето око можеше да достигне, в страшна жега, между златисти жита, в трепкащия от мараня ослепителен въздух, от зори до късна вечер лъскаха сърпове и коси, ризи се белееха, вълненици се аленееха, мяркаше се неуморим народ и продължаваше тихата и напрегната работа. Никой вече не се ленеше, никой не се озърташе към съседа си, за нищо друго не мислеше, а прегънат като вол на нивата, работеше с пот на челото.

Само нивите на Доминиковица бяха изоставени и сякаш забравени. Зърното им вече течеше из класовете, житото премалняваше от сушата, но никой дори не се показа там. С плаха тъга всеки извръщаше поглед от тях, не един вече въздишаше над тях, не един загрижено се почесваше, заглеждаше тревожно към другите и после още по-чевръсто се залавяше за работа; не беше време да се мисли за такава разсипия, за такива загуби.

Защото жътвените дни се търкаляха като колела, блестяха със златните спици на слънцето, преминаваха един след друг и все по-бързо, но всички еднакво знойни и еднакво отдадени на тежък и радостен труд.

А наскоро, след няколко дена, понеже бързаха и времето беше все хубаво, почнаха да връзват пожънатото на дебели снопи, да ги подреждат на кръстци из нивите и полека-лека да ги превозват в Липци.

И непрекъснато се точеха тежки натоварени коли. Нижеха се отвред по всички пътища, към всички широко разтворени плевни. Сякаш вълни от течно злато се разляха по пътища, дворове и гумна, люшкаха се дори край вира, дори и по дърветата край пътищата висяха златни сламени бради и нейният свят благоухаеше на повехнала слама, на треви и на прясно зърно.

Вече тук-там из плевните удряха бухалки и бързо очукваха зърно за хляб. А по обширните изоставени поля, по златистите стърнища сновяха лакомо за класове стада гъски, пасяха цели стада овце и крави. Тук-там вече пушеха първите пастирски огньове и по цели дни се разнасяха песни на момичета, радостни крясъци, подвиквания, тропот на коли и яснееха опалените щастливи лица на хората.

Още ръжта не беше напълно ожъната, и по могилите овесите вече плачеха за коса, ечемиците зрееха току-речи пред очите, а пшениците ръждавееха все по-златисто, та нямаше време дъх да си поеме човек, нито дори да си хапне като света. Въпреки тежкия труд и голямата умора, та не един заспиваше над яденето, вечерно време, когато се връщаха от полето, Липци чак се тресеше от радостна врява, смехове, разговори, песни и музика.

Защото безхлебието свърши, плевните бяха пълни със снопи, житото беше спорно и всеки, дори най-бедният, вдигаше гордо глава, с упование гледаше на утрешния ден и си бленуваше отдавна жадувано щастие.

През един такъв златен жътвен ден, когато превозваха вече ечемиците, през селото мина слепият просяк, воден от кучето, но въпреки горещината не се отби никъде, защото бързаше към Подлесието. Беше му тежко да носи охранения си корем и разкривените си крака, затова се мъкнеше бавно, постоянно душеше с нос, слухтеше внимателно и като се спираше при жътварите, поздравяваше с „Да бъде похвален“ и черпеше с енфие, а когато капваше неочаквано някой грош в ръката му, замърморваше молитва, но и нарочно, божем случайно, заприказваше за Ягуша и какво има и какво няма в Липци.