Читать «Селяни» онлайн - страница 653

На пътя вече чакаше готова кола, натоварена до горе със свински тор и впрегната с две черни крави. Хвърлиха я върху тора вързана като овца и тръгнаха с адски шум. Издевателски хули, смехове и клетви се сипеха върху нея като стократно убийствен град.

Но пред черквата цялото шествие спря.

— Гола да я съблечем и пред входа с пръчки да я наложим — викна Козеловица.

— Такива всякога пред черквата са ги били! Кръв да пропръска, взимайте я! — крещяха други.

Добре, че портата на черковния двор бе затворена, а на вратичката стоеше Ямброжи с пушката на свещеника в ръка и щом спряха, ревна колкото му глас държи:

— Който посмее да стъпи на черковно място, бог ми е свидетел, ще го застрелям. Като куче ще го утрепя — заплашваше той и тъй страшно гледаше и се примерваше с пушката, та те се отказаха от намерението си и продължиха по тополовия път.

Дори започнаха да побързват, защото бурята можеше всеки миг да избухне. Небето все повече мрачнееше, вятърът удряше о тополите, та чак полегваха, изпод краката се вдигаше турло и засипваше очите, а наоколо бучеха трясъци.

— По-бързо карай, Петрек, по-бързо! — подканяше тълпата и поглеждаше неспокойно към небето. Някак попритихнаха, вървяха отстрани на пътя, понеже по средата имаше много пясък, само сегиз-тогиз някоя по-разпалена прибягваше до колата и облекчаваше душата си със злобни викове:

— Ти, свиньо! Ти, мешино! При солдатите, пачавро ниедна!

— Угаждаше си, наяж се сега срам, виж сега колко е благо! — деряха гърла над Ягуша.

Петрек, Бориновият ратай, който караше колата, понеже друг не се съгласи, вървеше наблизо, шибаше кравите и щом само намереше сгода, шепнеше й съжалително:

— Близо е вече… това е, задето… мъчи се сега…

А Ягуша, увързана с въжета върху тора, смазана до кръв, с разкъсани дрехи, посрамена навеки, опозорена повече от всичко, което може да си представи човек, и злочеста повече от всичко, лежеше, сякаш не чувствуваше какво става наоколо й. Само живи сълзи се лееха на неспирен порой по лицето й, цяло в синини, а понякога в този сякаш окаменял крясък се издигаха гърдите й.

— По-бързо, Петрек, по-бързо — викаха все по-често, понеже нетърпението им нарастваше и като че ли се опомняха, та почти тичешком стигнаха граничните могили при самата гора.

Вдигнаха ритлите на колата и Ягна се изтърси като отвратителна мърша заедно с тора, та чак земята изохка под нея. Тя падна възнак и дори не помръдна.

Приближи се кметицата, ритна я с крак и закрещя:

— Па ако се върнеш в село, ще насъскаме псетата по тебе! — И взе една буца или камък и с все сила я хвърли по нея. — За злото, дето стори на децата ми!

— Задето цялото село осрамоти! — биеше я друга.

— Да се пръждосаш навеки!

— Дано светата земя не те приеме!

— Да пукнеш от глад и жажда!

И я удряха с гласове, с буци пръст, камъни и шепи пясък, а тя лежеше като пън, загледана само в разлюлените над нея дървета.

Внезапно притъмня и заваля едър и зърнест дъжд.

Петрек се нещо позабави с колата, та без да го чакат, връщаха се на групи и някак странно притихнали. Но нейде на средата на пътя срещнаха Доминиковица, която идеше окървавена, с разкъсани дрехи, разплакана и едва опипваше с тоягата си пътя. Като разбра кои хора я срещат, тя избухна със страшен глас: