Читать «Селяни» онлайн - страница 654
Владислав Реймонт
— Дано мор да ви измори! Чума да ви тръшне! Огън и вода да не ви пощади!
Всяка свиваше глава в рамене и бягаше изплашена.
А тя с големи крачки забърза да спасява Ягуша.
Бурята беше страшна, небето посиня като олово, прах на исполински кълба се замота, тополите с хлипане и с вик се огъваха доземи, зафучаха ветрища и все по-безумно се втурваха в житата, пръсваха се на всички страни и ревяха като бесни бикове, па се хвърляха в горите буйни, разфучали се и с шум до небесата.
Гръм след гръм следваха, търкаляха се с трясък по цял свят, та чак земята трепереше и къщите се тресяха.
Измотаните валма на медно-сините облаци отпуснаха ниско набъбнали и подути кореми и час по час някой се пукваше, трясваше мълния и изригваха потоци от ослепителна светлина.
Понякога се сипеше рядък град и чукаше по листата и клоните.
А в синята мрачина на деня, на мътилката и на градушката се блъскаха отчаяно дървета, храсти и жита, сякаш искаха да побягнат някъде, но удряни отвред от вихъра, ослепявани от светкавици, пощурели от рев, те само се виеха и блъскаха с диво съскане, а нейде отвисоко, през облаци, мрак и виелици прелитаха сини светкавици, хвърчеха като гъмжило от огнени змии, летяха те изтръгнати от нещо и неизвестно къде запокитени, ту летяха мигновено, ту загасваха и ослепяваха цял свят, самите те слепи и неми като човешката участ. И така с прекъсвания продължи чак до вечерта. Едва по мръкнало се успокои напълно и настана тиха, тъмна и възхладна нощ.
На сутринта се отвори чуден ден. Небето беше безоблачно и се синееше като оплакнато, земята блестеше от роса, птички радостно пееха и всички създания се къпеха с умиление в пресния благоуханен въздух.
А в Липци всичко тръгна по старому. Щом слънцето изскочи на няколко остена, всички като наговорени занаизлизаха на жътва: от всяка къща тръгваха на цяла дружина, от всяка къща святкаха сърпове и коси, из всеки двор се източваше кола и тръгваше по междите и полските пътеки.
И когато черковната камбанка зачурулика, всички вече стоеха готови на постатта си и като чуха звъна, а които бяха по-близо — и трогателното свирене на органа, почнаха да четат молитви: кой коленичеше, кой дори с глас се молеше, кой само въздишаше набожно и набираше сили, но всеки се кръстеше, плюеше на ръце, заставаше здраво на постатта, прегъваше гръб, хващаше лакомо сърпа или косата и почваше да жъне и да коси.
Пълна, тържествена тишина обгърна нежънатото поле, настана като че ли свето богослужение на тежкия, неуморен и плодовит труд.
Слънцето все по-високо се издигаше, жегата от час на час се усилваше, огнени блясъци обливаха полето и жътвеният ден се проточи като пшениченото злато и звънеше като злато с тежко, зряло зърно.
Селото опустя и сякаш замря. Къщята бяха изпозатворени, защото всичко живо, което можеше да се мръдне от мястото си, отиде на жътва; дори и децата, дори старите и немощните, дори кучетата късаха връзлата си, напущаха обезлюдените дворища и тръгваха след народа.