Читать «Селяни» онлайн - страница 633

„Дъртата е досадна, то се знае, ама тя няма да векува.“

Припомни си различните историйки на Ягуша и това го малко позагрижи:

„Било каквото било, па ако й се приискат нови кръшканици, лесно ще й ги избия из главата.“

Пред портата го чакаше майка му.

— Яшек се е върнал — пошепна му разтревожена тя, — разправили му вече за онова.

— По-добре, не ще има нужда да го лъжем.

— Тереска дотичва няколко пъти, заплашва, че ще се дави… че не…

— Сигурно, сигурно, тя може да стори това — шепнеше той изплашен и тъй се обезпокои, та макар че седна при вратата да вечеря, не можа да яде, а все слухтеше към градината на Яшек, от която ги делеше само един плет. Все по-голямо безпокойство го обземаше. Той отмести паницата, пушеше цигара след цигара и напразно се бореше с трепета на тревогата си, напразно ругаеше и себе си, и всички жени, напразно искаше да обърне всичката тая работа на шега, защото страхът за Тереска се разрастваше в него все повече и го измъчваше непоносимо. Няколко пъти вече ставаше да излезе някъде из селото, да иде между хора, но пак сядаше и очакваше неизвестно какво.

Нощ вече настана, когато той чу изведнъж някакви стъпки и докато разпознае откъде идват, Тереска увисна на шията му.

— Спаси ме, Матеуше! Божичко, тъй те чаках, тъй поглеждах за тебе.

Той я сложи да седне до него, но тя се хвърли като дете на гърдите му и през сълзи, които се лееха като дъжд, с мъка и отчаяние шепнеше:

— За всичко му казала! По-скоро се надявах да умра, отколкото той да си дойде. Бях на лена на свещеника… дотича една и ми каза… насмалко щях да умра… вървях като на смърт… тебе те нямаше у дома… тръгнах да те търся… никъде те няма по селото… цял час се въртях нагоре-надолу, но трябваше да си ида… влизам в къщи… той застанал насред стаята, блед като стена… налетя с пестници връз мене… истина ли е, пита… истина ли…

Матеуш се чак затресе и току бършеше от чело студената, ледена пот.

— Признах му… видях, че лъжата няма да помогне… Той грабна секирата… Свърши се вече, помислих си и първа му рекох: „Убий ме! И на двама ни ще олекне!“ Ама и с пръст не ме барна! Погледа ме само, па седна до прозореца и заплака!… Божичко милички, да беше ме поне набил, сритал, смазал, по-лесно щеше да ми бъде, а той седи и плаче! Ами сега какво аз, сирота, да чиня, какво? Де да се дяна? Спаси ме или ще скоча в кладенеца, или нещо друго ще си сторя, спаси ме! — писна тя и падна в краката му.

— Какво, какво да ти помогна, сирота? — заекваше безпомощно Матеуш.

Тя внезапно скочи с дива ярост и бесен гняв.

— Тогава защо ме подмамваше? Защо ме омагьоса? Защо ме вкара в грях?

— Я мълчи, цялото село ще дотърчи тука!

Тя пак се хвърли на гърдите му, прегърна го, зацелува го и захленчи с всичката сила на страха, любовта и отчаянието:

— Ах, едничък мой, ах, избранико мой от хиляда, убий ме, но не ме пъди! Обичаш ли ме? Обичаш? Прегърни ме тогава за последен път, вземи ме, прегърни ме и не ме предавай на мъка, на плачове, на гибел! Само тебе имам на тоя свят… Остави ме при себе си. Като вярно куче, като последна слугиня ще ти служа!