Читать «В долината на смъртта» онлайн - страница 25
Карл Май
— Казвате го само от скромност!
— Бог ми е свидетел, че за един Адлерхорст бих направил много повече, стига да ми бе по силите.
— Все още не сте ми разказал как някогашният главен лесничей на фамилия Адлерхорст се е озовал в Дивия Запад.
Нерадостна искрица прелетя по светлите очи на Олд Файерхенд.
— Защо да докосваме стари неща? Защо да възкресяваме работи, които са отминали завинаги?
— А ако най-сърдечно ви помоля?
— Добре, нека бъде волята ви. Ще научите как главният лесничей на вашия баща се превърна в Олд Файерхенд. Не е трудно за разказване.
Веждите на младия мъж се извиха очаквателно.
— И?
— Историята е много проста. Господ знае, аз се чувствах щастлив в професията си и не желаех нищо друго, освен да се скитам през целия си живот из моя любим лес. На това отгоре в лицето на вашия баща имах един добър господар — по-скоро приятел, отколкото работодател — какво повече да искам? После дойде нещастието. Бруно фон Адлерхорст замина за Ориента, продавайки цялото си имение. Де да не беше го сторил! Щеше да е по-добре за него и… може би и за мен.
— Как тъй?
— Е, вие ми разказахте цялата злощастна история на вашето семейство и трябва да ви кажа, че тя извънредно много ме затрогна. Ако баща ви си беше останал вкъщи, всичко щеше да се развие по съвсем друг начин, за неговото семейство… и за мен.
— В какъв смисъл и за вас?
— Поземленият имот на вашия баща премина в чужди ръце. Аз се чувствах на мястото си наистина добре, ала настъпиха неспокойни политически години. Бях въвлечен в размириците и в крайна сметка трябваше да бягам, тъй като доста се бях компрометирал.
— И после?
— После ли? После естествено тръгнах за Америка, както повечето, участвали в тази работа.
— Ами близките ви? Не бяхте ли женен?
— Имах жена и дете — отвърна Олд Файерхенд мрачно. — Жена ми почина, докато прекосявахме океана, а момчето настаних при едно богато семейство, което го прие като свое собствено дете. Аз самият продължих към Запада и станах това, което съм сега.
— Нима никога вече не намерихте щастието по пътя си?
Олд Файерхенд погледна унесен в мисли към далечината.
— Намерих го и то ми предложи напълно равностойна замяна за изгубеното отечество. Създадох ново домашно огнище, но ето че нещастието отново се разрази над мен по начин, който би бил невъзможен в родината.
— Как така?
— Да не говорим повече за тези неща! Не си заслужава да се човъркат стари рани.
— Но защо не се върнете в Германия? Вие, както знам, сте богат, а някогашните ви политически прояви отдавна са забравени и покрити с давност! Бихте могъл да заживеете там спокойно и в мир.
С един морен жест Олд Файерхенд прокара ръка по челото си, сякаш искаше да изтрие мисли и спомени.
— Защо не се връщам? Защото вече няма да ме свърта в старата родина. Вие сте още нов тук, иначе щяхте да знаете, че саваната държи здраво своите деца и ги привързва неразривно към себе си. Дивия Запад стана за мен втора родина, която аз обичам въпреки нейните страхотии. Не мога да я напусна, защото тук преживях години на най-чисто щастие. А след като то се разлетя на чирепи, потърсих смисъла на съществуването си в издирването разрушителя на моето щастие… Открих го след много години и вкусих насладата, залегнала в думата «разплата».