Читать «В долината на смъртта» онлайн - страница 194

Захващайки последователно едната ръка под другата, той започна спускането. Вървеше по-добре, отколкото си бе мислил. В скалния комин имаше неравности и малки издатини, на които тук и там можеше да сложи крак да отдъхне.

Стана така, че не се чувстваше изморен, когато достигна най-сетне земята. А и ръцете му едва-едва бяха пострадали.

Той остана заслушан известно време в пукнатината. Не полъхваше никакъв ветрец, никакъв издайнически шум не се чуваше.

— Накъде? — запита се. — Трябва да се насоча на юг. Там наистина се намират съгледвачите на апачите, но все ще се справя. По-лесно ще е да се промъкна сега през стражите, отколкото по-късно през цялата орда в долината. И после към Дос Палмас при Хуана Алварес!

Той залегна и запълзя напред, придържайки се към скалите. В един момент, когато бе плътно притиснат към няколко скални отломъка, чу полугласно подвикване.

— Уф!

Отляво по-нататък се разнесе в отговор същото подвикване. После няколко тъмни фигури притичаха край него, без да го забележат.

От далечината достигна някакъв шум, който можеше да произхожда само от копитата на много коне.

— Пазачите се разкараха и мохавите идват — каза си той. — Това е най-благоприятната възможност. Бързо, нататък!

Скочи и се затича срещу шума. Беше почти стигнал входа на котловината, когато трябваше отново да се хвърли на земята и да се скрие, защото мохавите пристигнаха.

Само минута по-късно и щеше да налети право в ръцете им.

Когато и последният червенокож изчезна, той се втурна в клисурата, която извеждаше навън, и с лудешка бързина я прекоси.

Най-сетне стоеше отвън.

— Sacre bleu^[76]… беше добре изпълнено. Сега съм спасен. Пари за път имам. Вървете по дявола, негодяи! И ти заедно с тях, проклет Адлерхорст… защото ти насъска кучетата подире ми! Пак ще се срещнем ние и тогава ще си уредя с теб сметките!

21. Слънцето зад облаците

Мохавите завиха зад ъгъла на скалистия хълм и спряха пред къщата. Там видяха конете на своите хора — значи всичко беше наред.

Разкъсващата мечка слезе от мустанга и похлопа. След известно време врата се отвори и Анита излезе.

— Защо отваря една дъщеря на бледоликите? — поти той мнително.

— Такова ми е задължението.

— Къде е господарят на къщата?

— Храни се.

— А къде са войните на мохавите?

— Седят при него, споделят трапезата му.

Това беше вярно. Олд Файерхенд действително беше поканил мохавите на вечеря, за да ги отдалечи от двора.

— Води ме при него!

Анита заключи вратата и тръгна пред вожда през двора и нагоре по стълбите. Там го пропусна да влезе в една стая.

Разкъсващата мечка се огледа на слабата светлина на лампата и свъси вежди.

— Каква работа имам тук?

— Господарят на къщата обикновено тук посреща и поздравява своите гости.

— Да не би да трябва да чакам тук, докато дойде? Аз не съм бледолик и не искам да знам за техните порядки. Отивам при него!

Той се обърна да напусне стаята, ала отстъпи удивен.

На отворената врата стоеше Винету.

Момичето се измуши чевръсто навън.

— Къде са войните ми?

Това беше първият въпрос, който вождът изрече, виждайки непознат индианец пред себе си в полумрака.