Читать «В долината на смъртта» онлайн - страница 192

След това слезе отново в галерията. Всички бяха очаквали завръщането му с най-голямо нетърпение. Само Хуанито Алварес скимтеше и се кикотеше шумно в треската си.

— Най-сетне, най-сетне! — извика Ролан. — Та ти беше вън с часове! Какво пък толкоз прави?

— Малко въздух глътнах — взе го на подбив Нютън и се намести удобно на най-долното стъпало на стълбата.

— Намери ли въжето?

— Да.

— А касата?

— Също, мастър.

— Значи виждаш, че съм ти казал пълната истина! Сега да се заловим за работа!

— Почакайте още малко, моля! Имам време.

— Но ние не!

— О, ще имате толкова, колкото аз искам! Какво ли ще стане, ако взема, че замина сам, мили господа?

Ролан изкрещя.

— Няма да го сториш! Ще изгубиш три хиляди долара!

— Не, ще изгубя две хиляди, ако ви освободя! Може даже да не получа и един-едничък.

— Не те разбирам!

— Я стига, в касата нямаш ли пет хиляди долара, а?

— Пет хи… — гласът на Ролан отказа.

— Тръгна ли сам, те ще ми принадлежат. Не е ли тъй, достопочтени джентс? — ухили се Бил. — Но взема ли ви със себе си, ще трябва да върна или две хиляди, или даже цялата сума. На вас вяра нямам и за един цент.

— Негоднико! — кресна обладан от ярост Ролан. — Откъде въобще знаеш колко пари има в сандъчето?

— Защото го отворих, мастър. И не само пари, ами и накити има в него!

— Отворил си го?

— Естествено. С ключа.

— Значи го имаш?

— Да. Ето!

Бил Нютън приближи ключа към светлината на лампата. Затворниците нададоха радостен вик. Ролан пък го заплю в лицето.

— Откраднал си ми го!

— Отключвай! Отключвай! — напираха другите.

Те задрънчаха с веригите и протегнаха умоляващо ръце към него. Беше покъртителна картина. Само един не се затрогна — Бил Нютън. Той остана да си седи на стъпалото и направи подигравателно движение на отбрана.

— Спокойно! — каза. — Не мога едновременно да говоря с всички ви. Та най-напред с теб, мастър Ролан. Ти си крадец, мерзавец и убиец. Също така си един високомерен тъпак. Ако си заема от теб пет хиляди долара, които един ден ще ти върна в пъкъла — надявам се, че все ще се срещнем там, макар и да вляза няколко години по-късно от теб — е, тогава това не е престъпление.

— Изменник!

— Наричай ме, както си щеш! Не можеш да ме оскърбиш. А що се отнася до вас останалите, то вие принадлежите към човешките паразити, които трябва да се унищожават. И през ум не може да ми мине да поема тежката отговорност, като ви измъкна от ръцете на правосъдието… Оставате си тук!

— Куче, сам ли се каниш да офейкаш? — ревна Уолкър.

— Да, скъпи мастър.

— Ще те размажа!

Уолкър задърпа бясно веригите си.

— Не се мъчи, мастър Уолкър! Вярно и аз го мразя тоя Олд Файерхенд, но удоволствието, да ви окачи на въжето, няма да му похабя. Мисля, че за тая благородна подбуда един ден много неща ще ми бъдат простени… Не ме мърси с храчките си, крастава жабо! Иначе може да ме обхване желание да смъкна и на теб скалпа, за да си го отнеса като спомен от този час! Ха-ха, как се покри пъзливата бестия! Нямай грижа, не бих си омацал пръстите с нечистата ти кожа!