Читать «В долината на смъртта» онлайн - страница 193

Демонски смях се разнесе откъм ъгъла, където бълнуваше скалпираният. Зидовете го отразиха и като че шахтата се изпълни чак горе до ръба с този безумен кикот.

Ролан се бе хвърлил на колене. Държеше издигнати окованите си ръце. Очите му се бяха вперили в Нютън, сякаш се готвеха да го пронижат. Устните мълвяха откъслеци от молитви с убийственото съзнание, че никоя дума от земните езици не е в състояние да докосне сърцето на този мъж — единственият, който можеше да го предпази от правосъдието.

Бил Нютън се наслаждаваше на ужаса на своите спътници.

— Вие искахте да ме заключите тук, да работя и никога да не видя вече слънцето — каза той широко ухилен и поднесе отново ключа към светлината на лампата. — Възмездието е тук: сега аз ви имам в ръцете си. Бих могъл да ви освободя, но вие ще останете там, където трябваше да остана аз!

— Бил, миличък, не можете да сторите с мен такова нещо! — изграчи старата сълзливо.

— Защо не? Да не би от любов към теб? Ти си получавала своята радост от нещастието на затворниците и си постъпвала като жена-сатана. Дяволът вече ти се радва!

Сега Лефлър опита последно средство.

— Бил, спомни си, че горе при Синята вода те спасих от пленничество!

— Да не би пък да претендираш и за благодарност, мастър? По моему, благодарността винаги е била рядко растенийце при теб. От благодарност искаше даже да ме тикнеш в този подземен пъкъл. Не, приятелче, не си давай труда!… Сега аз тръгвам. Вземам си сбогом с молбата да си спомняте с вярна любов за мен, когато ви метнат въжето около врата! Това ще бъде чувство, изпълнено с такова блаженство, че ви го пожелавам от все сърце. Останете със здраве!

Бил Нютън сложи крак на стълбата.

— Сатана! — изрева Уолкър. — Освободи ни!

— Бил, скъпи ми Бил, добрички ми Бил! — изхлипа Ролан.

— Ха така, жалки кучета! — изхили се подигравателно Бил Нютън. — Смирени и унизени исках да ви видя пред нозете си. Пътувайте за джендема! Аз обаче, аз съм спасен!

С тези думи той започна да се изкачва.

— Бил, миличък! — поднови крякането старата.

— Бил, вземи само мен! — зави Лефлър. — Десет хиляди долара ще ти дам!

— Не и за десеторно повече.

— Слуга ще ти стана! — закрещя внезапно Уолкър. — В продължение на целия си живот… само не ме зарязвай така долно…

От ъгъла, където лежеше скалпираният, задрънчаха вериги. И пронизителният, безумен кикот преряза всичко като с нож — и хленчове, и проклятия.

Дори Бил Нютън изтръпна под този кикот. Той угаси светлината и се заизкачва по-бързо. И докато се качваше, проглушителният смях на Хуанито изпълваше шахтата.

— Това беше моето отмъщение! — промърмори. — Аз спечелих играта… аз!

После забърза неспокойно нагоре. Имаше чувството, че някаква преизподня се е впуснала по петите му.

Долината на смъртта лежеше в нощния мрак под него. Не можеше да различи нищо. Но на звездната светлина все пак намери скалния процеп, за който бе говорил Ролан.

Завърза въжето за желязната кука и го спусна предпазливо надолу.

— Хайде сега! Та ако ще и кожата от дланите си да охлузя!