Читать «В долината на смъртта» онлайн - страница 189

— Глупости!

— Pshaw! Вчера подслушах разговора ви. Хич не ми подхвърляй упреци, че съм те ограбил!

— Ти искаше да спасиш Елми!

— И на ум не ми е идвало!

— Мошеник!

— И вие сте същите мошеници като мен. С една разлика само: аз по-умен от вас. Докато вие се дърлехте и съвсем безполезно си прехвърляхте един другиму вината, аз размишлявах върху нашето спасение!

— Фукльо!

— Ако поискам, за две минути ще се освободя от оковите.

— Вонящ койот! Няма да се оставя да издевателстваш над мен!

— Какво бих спечелил? За съжаление нищо не ни грее, ако си изхлузим оковите. Нали няма как да излезем. Е, да, ако ми бяха познати тези дяволски объркани ходници и галерии!

Бил Нютън говореше така спокойно и безстрастно, че другите наостриха слух.

— Бил, не си прави майтап! — обади се Ролан. — Ако казаното от теб е вярно, на драго сърце ще забравим номера, който ни погоди.

— Хубаво! И по-нататък?

— И ще те възнаградим!

— Звучи много привлекателно. И как?

— Аз давам хиляда долара! — извика Лефлър.

— Да не би да ги имаш у себе си?

— Не. Всичко ми иззеха. Но ти ще дойдеш с мен до Уилкинсфийлд. Там ще ти ги наброя!

— Би се пазил! Уилкинсфийлд вече не ти принадлежи.

— Полагам най-свята клетва, че ще ти изплатя сумата!

— Клетва? — присмя се Бил Нютън. — Сигурно във Велзевул, а?

— В каквото искаш, Нютън!

— Ще видим! А другите какво предлагат?

— Аз също ще дам хиляда долара — каза Уолкър ядно.

— Кога?

— Когато се върна в Прескът.

— Ти там през целия си живот вече няма да смееш да се мернеш! Ами ти, сеньор Ролан? Какво ще пожертваш за безсмъртната си душа?

— Също толкова.

— Не е достатъчно. Имаш ли парите?

— Да.

— Да не би горе в къщата, където сега Олд Файерхенд е господарят?

— Не. Имам си тук скривалище.

— Къде?

— Това си е моя тайна.

— Тогава задръж си, в името на Дявола, тайната! Аз пък ще си пазя моята!

— Само не се пали толкоз!

— В крайна сметка аз изобщо не се нуждая от теб. Впрочем щом имаш хиляда долара, то сигурно ще имаш и още. Вероятно ще можеш да ми дадеш и двете хиляди, които ми обещаха другите?

Ролан се поколеба известно време.

— Да, бих могъл — изръмжа после мимо волята си.

— Добре. Тогава ще ви кажа: бягството е възможно. Само че по напред искам да знам дали ще получа гарантирано парите, и дали ще ни се удаде да се изметем оттук, ако смъкна на себе си и на вас оковите.

— По този пункт искам да те успокоя. Ако не съм окован, мога във всеки момент да духна.

— По какъв начин? Някоя тайна галерия ли има?

— Не. Ти огледа ли помещението, когато преди малко горяха фенерите?

— Да. Една стълба води нагоре.

— Стълбата отива до зъберите на скалите.

— А после надолу?

— С помощта на въже.

— Имаш ли някакво?

— Да, то е тук.

До този момент Хуанито бе мълчал. Да говори, от една страна, му пречеха болките, а от друга, не желаеше да насочва повторно към себе си вниманието и заедно с него гнева на другите. Но обидите на Ролан разкъсваха вътрешностите му, особено дето беше наречен кривоглед креол. Ненавистта го ядеше и навремени той даже превъзмогваше болките. Сега подскочи.

— Той лъже, сеньор! — обърна се полускимтящо към Бил Нютън. — Не му вярвайте! Той няма въже!