Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 91

Помисли си за всички човешки същества, които страдаха неволно, а тя предизвикваше собственото си страдание — но това вече нямаше значение, бе излязла извън границите на тялото си и сега й оставаше само душата, „светлината“, особен вид пустота, която някой някога е нарекъл рай. Съществуват страдания, които могат да бъдат забравени само ако успеем да се издигнем над нашите болки.

Другото, за което си спомни, бе как Ралф я взе на ръце, съблече якето си и я зави с него. Сигурно беше припаднала от студ, но това нямаше значение; беше доволна, не се страхуваше — бе победила. Не се бе унизила пред този мъж.

Минутите се превърнаха в часове, тя сигурно бе спала в прегръдките му, тъй като след като се събуди, въпреки че беше още тъмно, видя, че се намира в стая, в която освен телевизор в ъгъла нямаше нищо друго. Беше бяла, празна.

Ралф се появи с чаша горещ шоколад.

— Много добре — каза той. — Ти стигна дотам, докъдето трябваше да стигнеш.

— Не искам горещ шоколад, искам вино. И искам да слезем в нашата стая с камината и разпръснатите навсякъде книги.

Бе казала „нашата стая“ съвсем несъзнателно.

Погледна ходилата си; с изключение на една малка резка имаше само червени следи, които щяха да изчезнат след няколко часа. Слезе с мъка по стълбите, без да обръща внимание на ншцо около себе си; отиде в любимия си ъгъл, на килима до камината — бе открила, че винаги когато сядаше там, се чувстваше добре, сякаш това беше нейното „място“ в тази къща.

— Дърварят, за когото ти говорих, ми каза, че когато човек прави някакво физическо усилие, когато изисква всичко от тялото си, умът му придобива необяснима духовна сила, подобна на светлината, която видях в теб. Какво почувства?

— Че болката е приятелка на жената.

— В това се крие опасността.

— Че болката си има граници.

— В това се крие спасението. Не го забравяй!

Мария все още беше объркана; бе изпитала това чувство на вътрешно спокойствие, когато бе излязла извън собствените си граници. Той й бе показал друг вид страдание, което също й бе доставило странно удоволствие.

Ралф взе една голяма папка и я отвори пред нея. Вътре имаше рисунки.

— Историята на проституцията. Нали за това ме попита, когато се срещнахме?

Да, бе го попитала, но само за да запълни времето, да се опита да бъде интересна. Но сега това вече нямаше никакво значение за нея.

— През всички тези дни плувах в някакво непознато море. Не смятах, че проституцията има своя история, мислех само, че е най-древната професия на света, както казват хората. Но тя има история, или по-точно има две истории.

— А тези рисунки?

Ралф Харт изглеждаше разочарован, понеже тя като че ли не разбираше за какво говори, но не го показа и продължи:

— Ето нещата, които нарисувах, докато четях, търсех, научавах.

— Нека да говорим за това друг път; днес искам да разбера болката, нека да не сменяме темата.

— Ти си я почувствала вчера и си открила, че тя ти доставя удоволствие. Почувства я и днес и постигна вътрешно спокойствие. Затова те съветвам да не свикваш с нея, защото е много лесно да живееш с болката, тя е като силен наркотик. Болката е в нашето ежедневие, в скритото ни страдание, в отказа ни от любовта, когато я обвиняваме за провала на нашите мечти. Болката плаши, когато показва истинското си лице, но изглежда съблазнителна, когато е преоблечена като саможертва, отричане. Или като страх. Колкото и човешкото същество да я отхвърля, винаги намира начин да бъде с нея, да я ухажва, да я направи част от живота си.