Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 89

Мария вървеше, болката и студът й пречеха да се съсредоточи върху думите му, но тя правеше усилия.

— Днес видях белезите по китките ти.

Белезниците! Беше си сложила много гривни, за да скрие следите, но свикналите с подобна гледка очи винаги знаят какво да търсят.

— В края на краищата, ако всичко онова, което си преживяла наскоро, те кара да направиш тази стъпка, не съм аз човекът, който би ти попречил; нищо от това обаче няма връзка с истинския живот.

— Каква стъпка?

— Тази към болката и удоволствието. Към садизма и мазохизма. Наричай го както искаш, но ако си убедена, че това е твоят път, аз ще страдам, ще си спомням за желанието, за срещите ни, за разходката по Пътя на Сантяго, за светлината ти. Ще прибера на специално място твоята писалка и всеки път, когато запаля камината, ще си спомням за теб. Но няма да те потърся повече.

Мария се изплаши, реши, че трябва да отстъпи, да каже истината, да престане да се прави, че знае повече от него.

— Това, което преживях наскоро, или по-точно вчера, не го бях изпитвала никога по-рано. Плаши ме мисълта, че на дъното на падението бих могла да открия самата себе си.

Ставаше все по-трудно да продължават разговора — зъбите й тракаха от студ, а ходилата много я боляха.

— На изложбата ми в Япония, която се провеждаше в една област, наречена Кумано, дойде някакъв дървар -продължи Ралф, сякаш не бе чул думите й. — Картините ми не му харесаха, но той успя да разчете посредством живописта това, което изживявах и изпитвах по онова време. На другия ден ме потърси в хотела и ме попита дали съм доволен; ако наистина бях, трябваше според него да продължа да правя това, което ми харесва, а ако не бях, трябваше да го придружа и да прекарам няколко дни с него.

Накара ме да ходя по камъни, както сега аз те карам да го правиш. Накара ме да почувствам студа. Благодарение на него открих красотата на болката, само че това беше болка, причинена от природата, а не от човека. Дърварят наричаше това шугендо, беше някаква вековна практика.

Каза ми, че той самият не се страхува от болката и това е хубаво, понеже, за да владееш душата си, трябва да се научиш да владееш и тялото си. Каза ми също така, че аз използвам болката по съвсем погрешен начин, което било много лошо.

Онзи неграмотен дървар смяташе, че ме познава по-добре от мен самия, и това ме подразни, но в същото време изпитах гордост, узнавайки, че картините ми изразяват точно това, което чувствам.

Мария усети как някакъв много остър камък поряза крака й, но студът беше по-силен от болката, тялото й се вцепеняваше и не успяваше да следи думите на Ралф Харт. Защо мъжете в този свят, създаден от Бога, се стремяха единствено да й покажат болката? Свещената болка, болката, съчетана с удоволствие, болката със или без обяснения, но все тази болка…