Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 90

Раненият й крак бе настъпил друг камък, но тя сподави вика си и продължи да крачи. Отначало се бе опитала да запази достойнството си, самообладанието си, това, което той наричаше „светлина“. Сега обаче вървеше все по-бавно, стомахът и мислите й се преобръщаха, гадеше й се. Прииска й се да спре, всичко това беше безсмислено, но не спря.

Не спря от уважение към самата себе си; можеше да издържи да върви боса известно време, защото това ходене нямаше да трае цял живот. И изведнъж й хрумна друга мисъл: а ако на следващия ден не е в състояние да отиде в „Копакабана“ заради наранените си крака или заради температурата, която неминуемо щеше да вдигне, след като настине? Замисли се за клиентите, които я очакваха, за Милан, който вярваше в нея, за парите, които щеше да спре да печели, за фермата, за родителите си, които се гордееха с нея. Силната болка обаче прогони всякакви подобни мисли и тя продължи да върви механично, изпълнена с подлудяващото желание Ралф Харт да оцени усилията й и да й каже „стига, можеш да обуеш обувките си“.

Но той й изглеждаше безразличен, далечен, сякаш това бе единственият начин да я освободи от нещо, което не познаваше много добре, което я бе привлякло, но щеше да остави у нея много по-дълбоки следи от белезниците. Макар и да знаеше, че се опитва да й помогне, и колкото и да се стараеше да върви напред и да показва светлината на силната си воля, болката не й позволяваше да изпитва нито благородни, нито най-обикновени чувства — беше само болка, която заемаше цялото пространство, плашеше я и я караше да мисли, че е на ръба и не може да издържи повече.

Но направи още една крачка.

И още една.

Сега болката като че ли нахлуваше в душата й и отслабваше духа й, защото едно е да играеш театър в пет-звезден хотел, гола, с водка, черен хайвер и камшик между бедрата си; съвсем друго е да стоиш на студа боса и камъните да режат краката ти. Беше объркана, не успяваше да размени нито дума с Ралф Харт, единственото, което съществуваше реално в нейния свят, бяха ситните режещи камъчета, с които бе покрита алеята между дърветата.

Но в мига, когато мислеше, че ще се откаже, я обзе странно чувство: бе стигнала границите на собствената си издръжливост и отвъд тях имаше празно пространство, в което тя сякаш се носеше над самата себе си и не усещаше какво изпитва. Това ли беше чувството, изпълващо покайващите се? На дъното на болката тя откриваше врата към област, различна от съзнанието, в която нямаше място за нищо друго освен за неумолимата природа — и за самата нея, непобедима.

Всичко наоколо като че ли се превърна в сън: слабо осветената градина, тъмното езеро, безмълвният мъж, разхождащите се двойки, които не забелязваха, че тя е боса и едва ходи. Не знаеше дали се дължи на студа или на болката, но изведнъж тя престана да усеща тялото си, изпадна в състояние, в което не изпитваше нито желание, нито страх, а само едно тайнствено — как би могла да го нарече? — тайнствено „спокойствие“. Границите на болката не бяха нейните собствени граници; тя можеше да излезе извън тях.