Читать «Единайсет минути» онлайн - страница 88

Прииска му се да й каже: „Едно от тях си ти, моля те, не тръгвай по този път!“, но нямаше смелост. Повика такси и помоли шофьора да ги закара на брега на езерото -там, където преди цяла вечност се бяха разхождали заедно в деня, когато се запознаха. Мария се учуди, но нищо не каза — инстинктът й подсказваше, че може да изгуби много, въпреки че умът й все още бе пиян от случилото се предишната нощ.

Излезе от състоянието си на пасивност едва когато стигнаха до градината на брега на езерото; макар и все още да беше лято, вечерите бяха много студени.

— Какво търсим тук? — попита тя, след като слязоха от колата. — Духа вятър, ще настина.

— Много мислих върху това, което каза на гарата. Страдание и удоволствие. Събуй си обувките!

Тя си спомни, че веднъж един от клиентите й я беше накарал да направи същото и се бе възбудил само при вида на краката й. Нима никога нямаше да се избави от авантюрите?

— Ще настина — повтори Мария.

— Прави каквото ти казвам — настоя той. — Няма да настинеш, няма да се бавим много. Повярвай ми, така както аз ти вярвам.

Мария инстинктивно разбра, че той иска да й помогне; може би защото бе пил от горчивата чаша и смяташе, че я грози същата опасност. Но тя не желаеше да й помагат; беше доволна от новия свят, който бе открила и в който страданието не представляваше вече проблем. Междувременно обаче се сети за Бразилия, за невъзможността да срещне партньор, с когото да сподели този нов свят, и тъй като Бразилия бе по-важна от всичко останало в живота й, тя си събу обувките. Земята бе покрита с дребни камъчета, които веднага накъсаха чорапите й, но това нямаше значение, щеше да си купи нови.

— Съблечи си сакото!

Би могла да откаже, но от предишната нощ бе свикнала с радостта да казва „да“ на всичко, което се появяваше на пътя й. Свали си сакото и затопленото й тяло не реагира веднага на студа, но постепенно тя започна да го усеща.

— Ще повървим. И ще поговорим.

— Но тук е невъзможно: земята е покрита с камъни!

— Точно затова; искам ти да почувстваш тези камъни, те да те наранят, да те заболи, защото сигурно си изпитала, така както и аз, страдание, свързано с удоволствие, и трябва да изтръгна това от душата ти.

Мария понечи да каже: „Не е нужно, на мен ми харесва“, но продължи да върви бавно, а от студа и острите върхове на камъните ходилата й започнаха да горят.

— Една от изложбите ми ме отведе в Япония, точно когато изцяло се бях потопил в това, което ти нарече „страдание, унижение и голямо удоволствие“. По онова време смятах, че няма връщане назад, че ще стигам все по-далеч и по-далеч и че в живота ми не е останало нищо друго освен желанието да наказвам и да бъда наказван. В крайна сметка сме човешки същества, родили сме се с чувството за вина, страхуваме се, когато щастието се превръща в нещо осъществимо, и умираме с желанието да накажем другите, защото постоянно се чувстваме безпомощни, онеправдани, нещастни. Да плащаме за греховете си и да можем да наказваме грешниците — не е ли прекрасно? Да, чудесно е.