Читать «За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството» онлайн - страница 99

– Е… сбърках, случва се… дори в оная опера, където пя госпожа Марта… там графът сбърка графинята с прислужницата — без свян се заоправдава Барбароса.

– Не си сбъркал. И друг път се целуваше с Бояна. И се червеше, щом я видиш — настояваше котката.

– Че аз ли съм виновен? Той — и посочи Матев — ме измисли такъв — да тичам подир момичетата, да ги обичам всичките по малко и да лъжа. Та той дори не знае силата, която има. Той не подозира, че и жена си е измислил…

– А, не! Тук бъркаш! — се окопити Матев. — Тя си беше невероятна още преди да се оженим.

– Признавам, да, била е. Но случвало ли й се е преди това да среща извънземни, да пътува през времето, да спасява от разстояние загиващи, да възкресява мъртви брястове? Повтарям: не знам какъв писател си, но си голям вълшебник, мой магистре — и Барбароса подгъна коляно пред Матев с най-достолепен маниер.

– А ти пък си голямо тралала — му рече Маца.

Барбароса прие лукав вид:

– Що се касае до „тралала“-то, твърдението ви е истинно — не сте го съчинили вие. То ви е дар от чародейката Бояна.

– Няма ли да се свършат тези чираци-магьосници!– извика Матев.

– Защо пък да се свършат? — се зачуди Барбароса. — Някой ден те може би ще станат магистри като вас. И тихо, незабележимо ще преобразяват хората. Защото ако нещо носи сила, то влияе. Вие не знаете как се чувствах аз например, когато Бояна ме водеше да слушам госпожа Марта. Там ме оплитаха такива чудни сили, там музиката проникваше в клетките ми и аз бях друг, и след като Фигаро изпя, че гаси фенера и ляга да спи, аз усещах, как всичко в мене свети и понесох моята светлина по нощните улици, и я нося досега. И ако няма да ви досадя, моля удостоявайте ме от време на време с компанията си. Преценете добре, аз не съм отвлякъл годеницата на вашия син, тя сама ме поиска и сама дойде при мен.

– А Бояна? — обади се от високо Писанска.

– Нали я наричаше „мръхла“? — ехидно отвърна Барбароса.

– Това са наши, междуособни отношения, тапир такъв. И си отивай, защото ще ти кажа, че си носорог.

– Внимавай само да не ме изкараш рогоносец — със закана рече Барбароса, пожела на Матев лека нощ, тръгна си и на всичко отгоре затананика: „Угасвам си фенееееера, ще лягам аз да спя“.

След посещението на Барбароса Матев повика Бояна и се заинтересува тя пък защо и как се е озовала в ролята на прислужница.

– Нямах друг изход — захвана да се изповядва Бояна. — Обичам го…

– Кого? — смая се Матев.

– Борис. Още от времето, когато стана победител в ралито за купата „Форум“. Там бяхме с него цяла нощ, преди да дойде майка му и да го отведе. Той после ме забрави. Увлече се по една измислена Снежанка, а всички вие с възторг приехте тази противоестественост. И как си представяхте техния брак? И децата им, които никога нямаше да се родят, защото Снежните момичета не стават майки.

– Но ти защо не си ми казала, защо измисляше какво ли не? И тези съселчета-мутанти…

– Ако бях казала, вие с възможностите на вашето бясно въображение щяхте наистина да закрепите или закърпите каналите между времената, а мене те ме ползват — и тя извади от джобчето на ленената си престилчица касета. — Искате ли да се порадвате — и я постави в някакъв апарат, който напомняше видеото на малката Матева, и там се мярнаха опожарени хижи, и крепости, обрасли в лишеи, и тъмна пещера, където облечена във вълчи кожи старица къпеше гола девойка с разпуснати коси и нареждаше: „Нека върви в пусти гори, дето петел не пее, дето пиле не хвърчи…“, и я кадеше с дим от билки, и й подаваше крило от прилеп, за да го носи в колана си. — Магия за любов — поясни Бояна и изключи апарата. — Названията на билките успях да възстановя. И от тях има полза — и тя се усмихна загадъчно.