Читать «За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството» онлайн - страница 86

Четиримата се спогледаха като току-що пробудени.

– Мартичка, какъв човек си ти! — започна Матев.

– Как ще съм човек, като съм примадона бе, Матьо!

– Пак си решила да ме ядосваш!

– Затова си ми мъж, за да те ядосвам — невъзмутимо заяви тя и тръгна към вратата.

Войкович се опита да защити Матев, Александър замоли Марта да не ги напуска, Донервалд опита да възстанови добрия тон на разговора, и понеже всички говореха едновременно, Марта запуши уши и си свали ръцете чак след като се възцари тишина. Всред тая тишина тя седна до рояла, изпя една ария от Алесандро Скарлати, като преди това обяви, че изпълнението се посвещава на Александър С. така, както нейният съпруг му е посветил последната си творба.

След като тя свърши, неуморимият Войкович се заинтересува каква е тая творба.

Матев бе принуден да прочете произведението си.

Когато той млъкна, Марта настойчиво го изгледа и помоли:

– А сега, бъди така добър и добави нещо от мен. Ще се постарая да го измисля в твой стил.

И като се разхождаше пред смаяните си гости, издиктува на мъжа си следното:

„Остарялото момиче-манекен се замисли (доколкото можеше) и реши, че вероятно под плочата, заедно с Човека, са погребани и някои от неизвестните му писания. (Той някога имаше оловно ковчеже, в което криеше ръкописите си.) Тя нареди да вдигнат плочата.

Лъхна хлад и мирис на плесен. После някой въздъхна и от гробния сумрак се надигна Човекът. Даже не замижа от светлото.

Взе огледалото, което се изтърколи от чантата на припадналата дама, огледа се, намести добре главата си, затвори оловното ковчеже, където нещо припламваше и съскаше, и разкърши рамене. После с ковчежето под мишница Човекът напусна града, като не пропусна да прочете надписа на плочата

Тук заровиха радостта.

Тук почива умът.

Тук скриха светлината на Вселената.

Усмихна се.

Погледна примрелите от страх гробари и си каза:

– Горките! Дали им е идвало наум, че радостта не може да бъде заровена, умът не може да почива, а светлината на Вселената никой не може да скрие?“

– Госпожо, да не би вие да пишете и произведенията на вашия съпруг? — лукаво попита Войкович.

– Само това ми оставаше! — се възмути Марта. — След като на тоя свят съществува музиката, най-висшето изкуство. И след като гении са се добрали до такова съвършенство.