Читать «За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството» онлайн - страница 75

Хм. Да. А зад завесите сме си имали и гост. Интересно как е скрил целия си ръст всред диплите им? И мълчи виновно. А! Заговори:

– Моля ви за прошка, господин Матев. Сами виждате — в тази ситуация няма къде да се дена.

– Може да се „денете“ в онзи солиден фотьойл, Барбароса, и ако желаете, може да ми съобщите целта на присъствието си тук.

Червенокосият стана и червенолик:

– Аз заслужавам вашето презрение, но моля разберете ме, става въпрос за съдбата ми.

– По-точно?

– Може ли по-отначало? Господин Матев, попадал ли ви е един текст от Корана?…

– Никакъв текст от Корана не ми е попадал. Аз все още съм атеист, макар и разколебан.

– Не ви упреквам. Дори ще ви осведомя. Там пише нещо в следния смисъл — не прави изображение на нищо, което е на земята, сиреч — във видимия свят, защото в деня на Второто пришествие и Страшния съд тези образи ще оживеят и ще поискат от своя творец да им даде душа. „А откъде ще вземеш ти душа, за да им я дадеш?“ — пита Коранът.

– Истинските творци влагат своите собствени души в творенията си.

Гигантът радостно потри ръце.

– Чудесно. Вие ме улеснявате. Няма да ви правя комплимент, в смисъл че сте истински творец. Не разбирам от литература. Може да сте гений, може да сте и редови труженик — не съм в състояние да преценя. В едно само съм сигурен — в образите, създадени от вас, има сила. И тази сила в съприкосновение с други сили се утроява и ги оживява. Схващате ли? Вашите създания се материализират.

– Хайде де! — досущ като котката си започна да повтаря смаяният Матев.

– Уви, не се шегувам. Чортелеците не изпопадаха от разместените канали на Константин Евр. Те поникнаха от вашата приказка.

Матев помисли и попита:

– Ако приемем, че това е така, ако и разните там самодиви, пощенски таласъми и тъй нататък съм ги измислил и написал на хартия, откъде се е появило тъй нареченото „Тралала“?

– Сигурен ли сте, че не сте го съчинили вие?

– Ама вие да не ме смятате за склеротик! Или за „Тралала“?

– Не, не, извинявайте. Но ако подминем този въпрос, ще стигнем до моята молба — не ме пресътворявайте на книга, и то в много по-различен вариант.

Горкият Матев се превърна в живо недоумение. А Рижия не млъкваше:

– Съжалете ме. Вие ми вредите. Аз не съм това, което сте описали, а и не желая да бъда описван.

Тук Матев кипна:

– Моля не ме учете какво да описвам и какво да не описвам! Направих една скромна приказка, вие кой знае по какъв начин сте се запознали с нея, не сте я харесали и сте я унищожили. Това ми стана ясно дотук. А оттук нататък, ако ми разясните кой сте вие всъщност, ще ви бъда задължен.

– Ох, ако знаех — простена Червенобрадия, стана и си тръгна най-невъзпитано. На вратата се обърна и рече умолително: — Поне финалът да го нямаше! — отключи и излезе.

Матев заключи след него, героично преодоля разстоянието до бюрото си, настани се в „патриаршеския трон“ и заяви (без да се надява, че ще го чуе някой):

– А пък аз днес имам чудесна идея и ще я осъществя, напук на целия свят, защото съм честен писател и работлив човек.