Читать «За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството» онлайн - страница 77
Величка Настрадинова
– Мартичка, когато започнеш да говориш така, много ме притесняваш. Все се случва нещо необичайно.
– Че какво обичайно има въобще в нашия живот? Ден през ден — чудеса.
– Мартичка, мисля, доста отдавна разбрахме, че всъщност целият свят е едно чудо. И че човек само трябва да научи езика на чудесата.
– Да де, да. Зависи кой какъв език употребява. Чудесата на доктор Беля са нещо много по-различно от чудесата на госпожица Вещицата. От своя страна пък, Александър С. сам си е живо чудо, тъй че… Я, хайде да разнищим най-после въпроса с триумвирата. Кой, как и защо ги е упълномощил да се сдружават и да управляват човечеството?
– Мила Мартичка, никой никого не иска да „управлява“. Можеш поне да кажеш: направлява. Надявам се поне, че ти е ясно към каква безизходица сме се запътили. Планетата е отровена и опустошена, животът е застрашен…
– Разни чуждопланетници се шляят и току се месят в делата ни, а от друга страна, когато ни трябват наистина — никакви ги няма.
– А ти какво искаш — да пристигат като бога от машината в древногръцките пиеси и да възцарят вечен мир, правда, свобода и благоденствие?
– Аз каквото искам, ако можеше да стане… Но! Засега се боя, че обединените усилия на госпожа Вещицата, доктор Беля и Александър С. едва ли ще са достатъчни. Да предположим: Вещицата ще се занимае с поумняването и подобряването на човешката сган, Белята ще се разпростре върху фауната, Александър, като микробиолог, бактериолог и тъй нататък, може да обърне внимание и на флората, но с тази луда глава на раменете си… — и Марта изпитателно загледа мъжа си: — Матьо, ти защо не си удостоил Александър с претворяване в художествен образ? Нали уж ти е приятел? Единствен от тримата велики…
– Може и да съм го претворил — измърмори Матев, наежено и недоволно.
– Че къде?
– Ето тук — той стана и измъкна от безбройните си папки следния ръкопис:
VII. Заклинание
Певицата Марта Матева се боеше от влажната пролет. Или, по-скоро, даваше вид, че се бои. Затваряше грижливо прозорците, загръщаше се с оренбургски шал, но страховете й никак не й пречеха да се разхожда привечер в гората край вилата. Капките, които падаха от дърветата, дълго след като дъждът бе престанал, я развеселяваха. Струваше й се, че мокрите носове на обувките й са някакви животинчета, и тя снизходително ги съветваше:
– Друг път не ходете там, където не ви е работа. Друг път си стойте на сухо.
Внезапно глезените й бележки секнаха. Тя чу някакво глухо пращене. В обвита от бръшляна беседка, подпрян на масичката, собственият й съпруг, известният писател Матьо Матев, човек твърд, устойчив и несантиментален, трошеше съчки с необяснима настойчивост.
Марта начаса забрави всичките си преструвки, приближи съвсем тихо и го прегърна.
