Читать «Майсторите на желязото» онлайн - страница 195

— Да тръгваме, приятел.

В отговор на искането на Тоширо за кратка театрална обиколка Стив повтори летателните маневри на Кадилак, като мина над владенията на Ба-сатана и Мин-Орота. На връщане направи един кръг над резиденцията на генералния консул и езерото с двата острова. Клиъруотър беше там долу. Дали беше в градината, вдигнала глава към белокрилата птица, която летеше лениво над главата й? С изключена тяга единствените звуци бяха тихото свистене на въздуха в коприната на крилата и плющенето на краищата на превръзките на главите им.

Тоширо се извъртя, доколкото му позволяваха обезопасителните колани, и дръпна превръзката от устата си.

— Реши ли къде ще пуснеш товара си?

Стив посочи с пръст надолу и извика срещу въздушния поток:

— Мисля, че езерото е добро място. Ще има за какво да помисли, докато пада.

Тоширо кимна.

— Добра идея! Как ще го направиш?

— С обезопасителните колани! Последните каишки са хванати за пода с щифтове, а коланите за раменете са закрепени ето тук — на преградната стена зад седалката!

— Разбрах.

— Ще закрепя щифтовете така, че да се освободят, като издърпам една жица, и преди той да разбере какво става ще обърна самолета… — Стив натисна лоста до дясното си бедро…_така_!

Тоширо отвори разтревожено уста, когато самолетът се преобърна. Досега полетът беше доста спокоен, но сега той изведнъж висеше с главата надолу на три хиляди фута над земята, поддържан само от четири тесни колана.

— И той полита! — Стив продължи две минути с преобърнат самолет — гледаше как главата на Тоширо подскача от една страна на друга, докато самураят търсеше нещо, в което да се вкопчи. Нямаше да му навреди да разбере как ще се чувства генералният консул в момента, преди да започне да ходи по въздуха.

Стив насочи носа надолу в полулупинг, и после продължи хоризонтално и пътникът му се отпусна поуспокоен на седалката си.

— Виждате ли? Съвсем е просто!

Никаква реакция.

— Добре ли сте?

Тоширо само кимна. Той беше направил този полет, за да проправи път за еднопосочното пътуване на генералния консул, но за него това беше първото и последно яздене на въздушен кон. Никога отново! Никога!

Стив запали последната ракета и когато полетяха обратно, побутна пратеника по рамото.

— Можем ли да говорим?

— За какво?

— Трябват ми листата.

Тоширо го погледна отстрани.

— Едно по едно, приятел. Прехвърлих те в Херън Пул, нали?

— Да, така е… Благодаря много. — „Но не ти вярвам. И моят живот, и животът на другите е в ръцете ти, а ти си истинско лайно!“

Кацнаха плавно на двата бамбукови плаза. С колела щеше да е по-лесно, но майсторите на желязо не можеха да направят такива, каквито трябваше. Беше проблем дори да направят талигите достатъчно леки, за да се използват за стартова количка.

— Не изчезвайте за дълго — каза Стив, докато пребледнелият пратеник слизаше. — Нещата започват да се движат доста бързо.

— Не се тревожи — отговори Тоширо. — Съвсем скоро ще се срещнем.

Каква абсолютна свиня беше този чужденец! Тоширо беше изтърпял просташкото му държане, за да осигури смъртта на генералния консул. Брикман беше отвратителен съюзник — но наранената гордост на самурая беше успокоена от перспективата за строгото и изискано отмъщение, след като дебелият дегенерат бъдеше очистен. Сега обаче шогунът беше решил, че на дългото куче трябва да се разреши да избяга с двамата пленници и това правеше нахапаната увереност на Брикман двойно по-неприятна.