Читать «Майсторите на желязото» онлайн - страница 177

— Да — каза Кадилак. — И мога също да уредя да те изхвърлят оттук. Така че внимавай.

Стив се поклони малко подигравателно и продължи да мете пода.

Както Стив беше очаквал, Кадилак не можа да устои на възможността да му докаже, че не е толкова важен, колкото се мисли. Сега, когато беше с чиста кожа, той имаше по-висок статус и нямаше да допусне Стив да забрави това. Правилата за отношението към мютите бяха непоклатими — Стив трябваше да спи извън къщата в малка дървена барака и тъй като нямаше никакви съдове да си приготвя храна, му я подаваха от кухненската врата таите — тайландци — от домакинския персонал.

Таите, които стояха по-ниско и от виетнамците, но все пак над робите, в очите на японците не бяха човешки същества. Въпреки това те на теория стояха по-високо от пленените трекери, но през осемчасовия работен ден в къщата бяха напълно на разположение на Кадилак, както беше и Стив. Таите можеха да се справят с това, защото, първо, те нямаха „достойнство“, което да изгубят, а и всъщност не служеха на Кадилак, а на Мин-Орота. Стив пък не възразяваше да бъде третиран като роб, защото нещата вървяха просто чудесно. Кадилак имаше много да пада. О, да. Когато тупнеше на земята, щеше да се чуе чак в Хюстън/Гранд Сентрал…

Стив ставаше по първи петли — перната алармена система, широко използвана в Ни-Исан за будене на хората от долната класа — и трябваше да изпълни няколко задачи на домашен прислужник, преди да получи закуска. Списъкът включваше нацепване на дърва и подреждането им до банята, изнасяне на пепелта от предния ден и изхвърляне на благоприлично наречената „нощна почва“ — гърне с урина и фекалии.

В Ни-Исан нищо не се прахосваше. Всички кухненски отпадъци отиваха на торището заедно с лайната да изгният и да бъдат върнати в почвата — също както каналните води във Федерацията се обработваха и се отвеждаха в плитки резервоари, които трекерите използваха за отглеждане на соя и други зеленчуци.

След закуска и през останалата част от деня Стив ставаше „момче за всичко“. Изкъпан и облечен в чисти кафяви дрехи, той беше длъжен да следва мюта навсякъде — като куче, водено на каишка. Когато бяха самички и работеха заедно в кабинета, Кадилак се отнасяше към Стив като към равен. Беше учтив, готов да слуша и да се учи. Но когато бяха с Джоди, Келсо и други трекери или в присъствието на майстори на желязо, ставаше високомерен и презрителен.

В тези случаи Стив стоеше кротко и не си отваряше устата. Знаеше, че на Кадилак това му доставя удоволствие, но се държеше така и за да не възбуди подозрение у тридесетината надзиратели динки. Те не участваха в производствения процес, но наблюдаваха всички и всичко. Няколко чиновници се грижеха за книжата, свързани с доставянето на материалите — дърво, стомана и коприна — необходими за направата на летящи коне. Някои от нещата, като например талиги и оси, и седалки, изплетени от бамбук, се изработваха от местни занаятчии и се докарваха готови.

След една седмица тичане и изпълнение на поръчки на Кадилак Стив стана позната фигура из Херън Пул. Районът, в който живееха майсторите на желязо, беше извън тези граници, но с изключение на него той можеше да се движи наоколо почти свободно. Няколко дни след пристигането си Стив можа да си състави подробна картина на работната обстановка и на цялото място — знание, което щеше да му послужи, когато дойдеше време за бягството.