Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 63

Казарил се прокашля неспокойно.

— Така е, милейди, обратното би било глупаво. Но ми е приятно от време на време да зърна отново баща си. Защото вече няма друг начин да го срещна.

Тя му отправи странна, кривната усмивка.

— Не се страхувате от своите мъртви?

— Не, милейди. Когато ги сънувам.

— Може би вашите мъртви не са много страшни.

— Повечето не са, мадам — съгласи се той.

Един прозорец на горните етажи на кулата се отвори и компаньонката на царината се наведе от него и погледна към градината. Очевидно успокоена да види господарката си, заета с тих разговор, тя махна с ръка и се скри отново.

Казарил се зачуди как ли Иста си прекарва времето. Явно не бродираше, а не изглеждаше и много запалена по книгите, нито пък държеше придворни музиканти. Казарил я беше виждал няколко пъти да се моли, случваше се да прекарва часове наред в залата на предците или пред малкия преносим олтар, който държеше в стаите си, или, много по-рядко, придружена от дамите си и ди Ферей, слизаше до градския храм, в часове, когато поклонниците бяха малко. Друг път минаваха седмици, през които тя като че ли не се и сещаше за боговете.

— Намирате ли голямо утешение в молитвите, милейди? — попита я той.

Тя вдигна очи и усмивката й като че ли застина.

— Аз ли? Никъде не намирам голямо утешение. Боговете със сигурност са си направили лоша шега с мен. Бих им го върнала тъпкано, но те държат сърцето и дъха ми заложници на своите капризи. Децата ми са затворници на съдбата. А съдбата е полудяла в Шалион.

Той рече колебливо:

— Мисля, че има и по-лоши затвори от този слънчев замък, милейди.

Веждите й се вдигнаха и тя се облегна назад.

— О, да. Ходили ли сте някога в Зангре, в Кардегос?

— Да, когато бях по-млад. Отдавна. Помня, че крепостта беше огромна и пренаселена. Губих се неведнъж.

— Странно. И аз бях изгубена там… в Зангре бродят призраци, между другото.

Казарил се замисли над този делови коментар.

— Не бих се изненадал. Такова е естеството на големите крепости — толкова хора умират в тях, колкото са ги строили, завземали, губили… хора от Шалион, прословутите рокнарийски зидари преди нас, първите крале, както и хората преди тях, които са долазили в пещерите, много отдавна, в мъглите на времето. Това са места със забележителна история. — Зангре бе дом на поколения царини и благородници, толкова бележити мъже и жени бяха срещнали смъртта си там, някои драматично… други мистериозно. — Крепостта Зангре е по-стара от самия Шалион. Със сигурност там се… там се натрупват най-различни неща.

Иста се зае да отчупва внимателно бодлите от стеблото на розата и да ги реди в редичка като зъбци на трион.

— Да. Натрупват се. Това е най-точната дума. Крепостта събира бедствия като резервоар, така както улуците и канавките й събират дъждовната вода. На ваше място бих избягвала Зангре, Казарил.

— Дворът не ме привлича, милейди.

— А мен ме привличаше, някога. Беше съкровеното ми желание да ида там. Най-жестоките проклятия на боговете ни застигат в отговор на собствените ни молитви, нали знаете. Молитвите са опасно нещо. Мисля, че трябва да ги поставят извън закона. — Тя започна да бели стеблото на розата, тънки зелени ивици се отделяха от нежната бяла сърцевина.