Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 62

Пет години след сватбата ди Лютез беше загубил благоразположението на царина, а заедно с него всичките си постове, внезапно и окончателно. Обвинен в държавна измяна, той беше умрял по време на изтезания в тъмниците на Зангре, огромната царска крепост на Кардегос. Извън двора на Шалион се шушукаше, че истинската му измяна била любовта му към младата царина Иста. В по-тесни кръгове циркулираше много по-приглушената мълва, че Иста най-сетне била убедила съпруга си да унищожи омразния й съперник за любовта му.

Във всички случаи триъгълникът беше налице, после смъртта отне единия участник, а накрая, когато Иас се затвори в себе си и умря няма и година след ди Лютез, и втория, като остави само един. Иста пък беше взела децата си и беше избягала от Зангре… или пък бе пратена в изгнание.

Ди Лютез. „Не споменавайте ди Лютез“. Което на практика означаваше да не споменава повечето от събитията в Шалион за последното поколение и половина. Така да е.

Казарил се върна при Иста и, леко нащрек, седна на мястото, освободено от придворната дама. Иста късаше листенцата на розата, не ожесточено, а нежно и систематично — откъсваше ги и ги подреждаше до себе си на пейката, имитирайки първоначалната им подредба — концентрични кръгове във възходяща спирала.

— Изгубените мъртви ме посетиха в сънищата ми снощи — подхвана бодро Иста. — Макар че сънищата не бяха от истинните. Вашите мъртъвци посещават ли ви насън, Казарил?

Казарил примигна и реши, че тя изглежда твърде бодра, за да е в някакъв унес, макар да говореше странни неща. А и не му беше трудно да долови смисъла в думите й, което определено нямаше да е така, ако беше луда.

— Понякога сънувам майка си и баща си. Вървят и говорят, сякаш са живи… така че ми става мъчно, когато се събудя и ги изгубя отново.

Иста кимна.

— Неистинните сънища носят тази тъга. Но истинните сънища са жестоки. Боговете са ви пощадили, щом никога не сънувате истинските им сънища, Казарил.

Казарил застина и наклони глава.

— Всичките ми сънища са объркани и се разнасят като мъгла, щом отворя очи.

Иста сведе глава към разголената си роза — сега подреждаше златистите, покрити с прашец тичинки, нежни като нарязан копринен конец, в миниатюрно ветрило в центъра на кръга от венчелистчета.

— Истинните сънища тежат като олово в сърцето и стомаха, достатъчно тежки са да… да удавят душите ни в скръб. Истинните сънища бродят посред бял ден. И въпреки това ни предават, също както всеки човек от плът и кръв може да глътне обратно повърнатите си обещания като куче повърнатата си вечеря. Не се доверявайте на сънищата, кастиларю. Или на хорските обещания. — Тя вдигна лице от цветната подредба; в очите й се беше появило напрежение.