Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 61

Казарил потърси по лицето й някакъв знак, че го е познала.

— Чудех се… исках да ви питам, милейди, дали ме помните от дните, когато служех тук като паж при благородния ви баща. Беше преди двайсетина години, така че няма да е чудно, ако сте ме забравили. — Позволи си една усмивка. — Тогава нямах брада. — И закри с ръка долната част на лицето си да й помогне.

Иста отвърна на усмивката му, но веждите й се смъкнаха надолу в усилие да си го спомни, което очевидно не даваше резултат.

— Съжалявам. Покойният ми баща имаше много пажове, които се сменяха с годините.

— Да, наистина, той беше чудесен господар. Е, няма значение. — Казарил прехвърли книгата от едната в другата си ръка да прикрие разочарованието си и се усмихна още по-извинително. Боеше се, че този пропуск на паметта й няма нищо общо със състоянието на нервите й. По-вероятно беше въобще да не го е забелязала — нетърпелива млада жена, която гледа напред и нагоре, а не надолу и назад.

Компаньонката на царината, която от известно време ровеше в кутията си с конци, измърмори:

— Проклета работа. — После вдигна очи и изгледа преценяващо Казарил. — Милорд ди Казарил — рече, като се усмихна приканящо. — Ако няма да ви затрудни, бихте ли останали да правите компания на милейди, докато изтичам до стаята си да намеря тъмнозеленото си копринено чиле?

— Няма да ме затрудни ни най-малко, мадам — без да се замисли, отговори Казарил. — Тоест, хм… — Хвърли поглед към Иста, която го погледна право в очите със смущаваща ирония. Е, царината все пак не получаваше пристъпи на истерия. Дори и сълзите, които понякога бе виждал в очите й, блестяха мълчаливо. Казарил се поклони на придворната дама, когато тя се надигна от пейката. Тя го хвана под ръка и го поведе встрани покрай решетката с розите.

Изправи се на пръсти и прошепна в ухото му:

— Всичко ще бъде наред. Само не споменавайте лорд ди Лютез. И стойте до нея, докато се върна. Ако започне отново старата песен за ди Лютез, просто… не я оставяйте сама. — И забърза към замъка.

Казарил обмисли опасността.

Великолепният лорд ди Лютез цели трийсет години беше най-довереният съветник на покойния царин Иас — приятели от детството, двамата бяха останали неразделни и в зрелите си години, както във война, така и на маса. С течение на времето Иас го беше наградил с всички възможни почести, направил го беше провинкар на два окръга, канцлер на Шалион, маршал на личната си гвардия и генерал на богатия рицарски орден на Сина. Както сред враговете, така и сред верните му поддръжници се говореше, че ди Лютез е царин на Шалион по всичко, освен по име. И че Иас е негова царина…

Понякога Казарил се беше чудил дали е било признак на слабост, или на хитрост от страна на Иас да натовари ди Лютез с мръсната работа и да го направи прицел за недоволството на висшите лордове, а самият той да остане в историята с прозвището Иас Добрия. Макар и не, трябваше да признае, Иас Силния, нито Иас Мъдрия, дори не и, боговете му бяха свидетели, Иас Щастливия. Именно ди Лютез беше уредил втория му брак с лейди Иста, опровергавайки по този начин упоритите слухове сред високопоставените фамилии в Кардегос за някаква противоестествена любов между царина и дългогодишния му приятел. И все пак…