Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 64

Казарил нямаше представа как да отвърне на последното, затова само се усмихна колебливо.

Иста вече разкъсваше по дължина меката вътрешност на стеблото.

— Един прорицател казал на лорд ди Лютез, че не ще се удави, освен на планински връх. Оттогава той не се боял да плува и в най-бурно море или река, защото всички знаят, че по планинските върхове няма вода — тя всичката се оттича към долините.

Казарил преглътна, обзет от паника, и се огледа скришом с надеждата, че придворната дама най-после се връща. Тя обаче не се виждаше никаква. Говореше се, че лорд ди Лютез е умрял по време на изтезание с вода в тъмниците на Зангре. Под стените на крепостта, но все пак високо над град Кардегос. Казарил облиза изтръпналите си устни и рече предпазливо:

— Не съм чувал тази история, докато той беше жив. Според мен някой бард я е измислил по-късно, за да впечатли публиката си. Подобни „предсказания“… обикновено се появяват посмъртно, при драматични падения като неговото.

Устните й се извиха в най-странната усмивка до този момент. Тя отдели последните нишки от сърцевината на стеблото, нареди ги на коляното си и ги приглади с длан.

— Горкият Казарил! Откъде сте събрали толкова мъдрост?

На Казарил му беше спестено усилието да измисли някакъв смислен отговор, защото придворната на Иста най-после се появи на вратата към кулата с конците в ръка. Казарил скочи и кимна на царината:

— Компаньонката ви се връща…

Поклони се в движение на придворната, която му прошепна тревожно:

— Разумно ли се държа царината, милорд?

— Да, напълно. — „По своя си начин…“

— Нищо ли не каза за ди Лютез?

— Нищо… съществено. — Нищо, което той би коментирал, във всеки случай.

Придворната дама въздъхна облекчено и продължи към пейката, като нагласяваше на лицето си дежурна усмивка. Иста я погледна с отегчено търпение, когато тя се разбъбри колко неща трябвало да обърне и колко чекмеджета да прерови, докато намери конците. На Казарил му мина през ума, че като дъщеря на провинкарата и майка на Изел, Иста няма начин да е глупава.

Ако Иста говореше на повечето от по-непретенциозните си в интелектуално отношение придворни със същата недоизказаност и рязка смяна на темите, на които беше подложила и него, нищо чудно, че се носеха слухове за лудостта й, и все пак… мъглявостта, с която се изразяваше, му приличаше по-скоро на шифър, отколкото на безсмислено бръщолевене. В думите й прозираше трудно доловима вътрешна логика, която би се разкрила, стига да имаш ключа към нея. Който той, разбира се, не притежаваше. Не че това не се отнасяше и за някои видове умствено помрачение, които се бе случвало да наблюдава…

Казарил стисна книгата си под мишница и тръгна да търси някоя по-спокойна сянка.

Лятото се влачеше с ленива стъпка, която носеше облекчение както за ума, така и за тялото на Казарил. Само горкият Теидез мърмореше против лятното бездействие, сега, когато ловуването бе възпрепятствано от жегата, сезона и неговия учител. Стреляше единствено по зайци с дългия си лък, рано сутрин по поляните около замъка — дейност, която му печелеше искрените аплодисменти и одобрение на градинарите. Момчето беше толкова непригодно за този сезон — пълно с енергия, неспокойно и трътлесто, — че ако някога бе имало родено въплъщение на Сина на есента, бога на лова, войната и по-хладното време, то това със сигурност беше Теидез.