Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 258

По пътя за Ибра не беше пропускал случай да се помоли във всяка местна палата на Дъщерята, докато Ферда почистваше конете — молил се бе за живота на Орико, за безопасността на Изел и Бетриз, за утешение за Иста. И преди всичко, уплашен от репутацията на Лисицата, се беше молил за успеха на мисията си. Тази му молитва, изглежда, бе чута предварително. Колко предварително обаче?

Разперените му ръце се плъзнаха бавно по килимчето, тъкано нишка след нишка от търпеливите ръце на някоя жена. А може и да не е била търпелива. Може да е била уморена, или нервирана, или разсеяна, или гладна, или ядосана. Може да е умирала от някаква невярна болест. Но ръцете й са продължавали да се движат, въпреки това.

„Откога вървя по този път?“

Преди проследяваше връзката си с делата на Дамата до една монета, подхвърлена в зимната кал на Баошия от един несръчен войник. Сега съвсем не беше толкова сигурен, че всичко е започнало тогава, и още по-малко беше сигурен, че новият отговор му харесва.

Кошмарът на галерите беше преди монетата в калта. Нима болката, страхът и агонията, които беше преживял там, бяха манипулирани от боговете, за да послужат на целите им? Нима беше само една кукла на конци? Или по-скоро муле с юлар, което се е запрало упорито на пътя и което налагат с пръчка, за да продължи? Даже не чувства удивление или гняв. Замисли се за убедеността на Умегат, че боговете не могат да си присвоят волята на един човек, ако не им я е предложил доброволно. Кога беше сложил подписа си под това?

О!

„Тогава“.

През една гладна, студена, отчаяна нощ в Готоргет, той беше поел на обичайната си обиколка по бойниците. На най-високата кула беше пратил едно полумъртво от глад момче да слезе долу за малко и да си почине и самият той беше застанал на пост. Плъзнал беше поглед по лагерните огньове на врага, които светеха подигравателно по улиците на опожареното село, в долината и по хълмовете околовръст, и нашепваха за щедра топлина, за храна, която къкри над пламъците, за увереност и за всички неща, които липсваха на неговите хора от тази страна на крепостните стени. Замисли се за всичките си планове и стратегии, за опитите си да спечели време, за усилията си да поддържа духа на хората, как запушваше пробойни, отблъскваше атаки, изнамираше нечиста храна, къпеше меча си в кръв край обсадните стълби и, преди всичко, как се молеше. Докато молитвите му не пресъхнаха.

Като младеж в Казарил и той като повечето момчета от знатни семейства, беше станал посветен на ордена на Брата, запленен от историите за рицарски подвизи. По навик беше отправял молитвите си, когато въобще си беше правил труда да се моли, към бога на своя пол, възраст и ранг. Докато стоеше на кулата в мрака, му се стори, че сляпото следване на тази пътека в крайна сметка го е довело дотук, в този вълчи капан, изоставен както от своите, така и от бога.