Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 256

— А и клаузата за именуването!

Последваха няколко минути на любезен спор, при който се установи, че Бергон ди Ибра-Шалион не звучи по-мелодично от Бергон ди Шалион-Ибра и тази клауза също беше одобрена.

Лисицата нацупи устни и се навъси замислено.

— Разбирам, че вие сте безимотен човек, лорд Казарил. Защо царевната не ви е възнаградила, както се полага на ранга ви?

— Тя ме възнаграждава както реши за добре. Изел не е царина на Шалион — все още.

— Хм. Аз, от друга страна, съм настоящият царин на Ибра и имам властта да раздавам… в големи количества.

Казарил само се усмихна.

Насърчен, Лисицата му описа някаква елегантна вила с изглед към морето и сложи коралова фигурка на замък върху дъската помежду им. Любопитен докъде ще стигне събеседникът му, Казарил не го уведоми колко малко го интересуват гледките към морето. Лисицата се отплесна в описание на прекрасни коне и имение, където да пасат на воля, и колко неподходяща му се струвала третата клауза. Няколко рицаря се появиха до замъка от корал. Казарил измърмори нещо неразбрано. Лисицата подхвърли деликатно за парите, с чиято помощ човек можел да се облече по начин, подходящ за ибрийски ранг, доста по-висок от този на шалионските кастилари и как шестата клауза би могла изгодно да бъде преработена. Нефритен замък се присъедини към умножаващите се фигурки. Секретарят си водеше бележки. С всяко нечленоразделно измърморване от страна на Казарил, както уважението, така и презрението в очите на Лисицата растеше, макар че, докато фигурките се множаха, той отбеляза с известно раздразнение:

— Играете по-добре, отколкото очаквах, кастиларю.

Накрая Лисицата се облегна назад и махна към игралната дъска — приношенията му бяха струпани като на символичен олтар.

— Какво ще кажете за това, Казарил? Смятате ли, че вашето момиченце може да ви даде нещо повече от мен?

Усмивката на Казарил се разшири бодро.

— Какво пък, сър. Смятам, че ще ми подари имение в Шалион, което ще ми служи чудесно. Една стъпка широко и две — дълго, за вечни времена. — Внимателно, така че да никой да не прочете в жеста му обида, нито понесена, нито отправена, той протегна ръка и избута фигурките към Лисицата. — Може би е редно да обясня, сър, че нося в корема си тумор, който скоро ще ме довърши. Тези награди са за живите, ако питате мен. Не за умиращите.

Устните на Лисицата помръднаха, изумление и смут пробягаха по лицето му, както и слаб проблясък на срам и чувство за вина, с които царинът очевидно не беше свикнал и които прикри само след миг. Не можа да удържи обаче краткия изблик на дрезгав смях.

— Богове пет! Момичето има достатъчно ум и безскрупулност да взимам от него уроци по дипломация! Нищо чудно, че ви е дала такива широки пълномощия. Копелето ми е свидетел, че ми е изпратила посланик, който не може да бъде подкупен!

Три неща се стрелнаха през главата на Казарил — първо, че Изел не беше изпратила него поради причината, изтъкната от царина на Ибра, второ, че ако някой й го посочеше, тя щеше да свъси замислено вежди и да запази идеята за бъдещо ползване, и трето, че нямаше нужда Лисицата да научава за първото.