Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 257

Лисицата отново стана сериозен и се взря настоятелно в Казарил.

— Съжалявам за болестта ви, кастиларю. Нищо смешно няма в нея. Майката на Бергон умря от тумор в гърдата, отиде си съвсем млада — само на трийсет и шест. Цялата скръб, за която се омъжи, когато ме взе за съпруг, не я уплаши, но накрая… е…

— Аз съм на трийсет и шест — не се сдържа да отбележи Казарил, доста тъжно.

Лисицата примигна.

— Значи наистина не изглеждате добре.

— Така е — съгласи се Казарил и взе последния лист от проектодоговора. — А сега, сър, за брачния договор…

В последна сметка Казарил не отстъпи от нито една клауза и получи съгласие за всичките. Лисицата, мрачен и уморен, предложи няколко интелигентни допълнения към клаузите, отнасящи се до непредвидимото бъдеще, с които Казарил веднага се съгласи. Лисицата помърмори малко, колкото да не е без хич, и току подхващаше песента за подчинението, което съпругата дължала на съпруга си — също нетипична черта за новата история на Ибра, както Казарил дипломатично не изтъкна, — и за неестествената самостоятелност на жените, които яздели твърде много.

— Не се притеснявайте, сър — успокои го Казарил. — Целта ви днес не е да спечелите царство за сина си. Съдбата ви е отредила да спечелите империя за бъдещия си внук.

Лисицата се ободри. Дори и секретарят му се усмихна. Накрая царинът му предложи комплекта за игра на замъци и рицари, като сувенир, който да му напомня за срещата им.

— Благодаря, но мисля да откажа — рече Казарил, оглеждайки със съжаление изящните фигурки. После му дойде една по-добра идея. — Но ако наредите да ги опаковат, ще се радвам да ги отнеса с мен в Шалион като ваш личен годежен подарък за бъдещата ви снаха.

Лисицата се засмя от сърце и поклати глава.

— Де да имах и аз приближен, който да ми е толкова верен срещу толкова малко. Наистина ли не искате нищо за себе си, Казарил?

— Искам време.

Лисицата изсумтя със съжаление.

— Това всички го искаме. За него трябва да се обърнете към боговете, а не към царина на Ибра.

Казарил остави без коментар последното, макар че устните му потрепнаха.

— Иска ми се да доживея поне до сватбата на Изел. А това е дар, който наистина можете да ми поднесете, сър, като ускорите нещата от ваша страна. — После добави: — А и наистина е важно Бергон да стане царин-консорт на Шалион преди Марту ди Жиронал да е станал регент на Шалион.

Дори и Лисицата се видя принуден да кимне в съгласие.

Същата нощ, след обичайния банкет, даден от царина, и след като се беше отървал от Бергон, който, понеже не успя да го отрупа с почестите, които Казарил отхвърли категорично, изглежда, беше решил да го отрупа поне с храна, Казарил се отби в храма. Високите кръгли зали бяха тихи и здрачни в този късен час, почти нямаше други богомолци, макар че аплиците по стените и огънят в центъра горяха и двама дякони стояха на разположение. Казарил отвърна на сърдечните им поздрави за добър вечер и мина през арката към двора на Дъщерята.

Имаше красиви молтвени килимчета, изтъкани от девойките и дамите на Ибра — даряваха ги на храмовете като благочестив акт, за да предпазят коленете и телата на богомолците от мраморния хлад на подовете. Казарил си помисли, че ако този обичай се пренесе в Шалион заедно с Бергон, ще повиши значително броя на зимните богослужения. Килимчета с всякакви размери, цветове и десени бяха наредени около олтара на Дамата. Той си избра едно широко плътно вълнено килимче с леко размазани изображения на пролетни цветя и се просна отгоре му. Все пак си напомни, че е дошъл за молитва, а не за пиянски сън…