Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 260

Оставаше смъртта. Тази врата винаги беше открехната. Какво го чакаше от другата страна? Преизподнята на Копелето? Бавният разпад на низвергнатите духове? Покой?

„Уф!“

От другата страна на храмовия площад, в палатата на Дъщерята, го чакаше хубаво меко легло. Фактът, че мислите му бяха поели по тази трескава омагьосана спирала, беше знак, че е крайно време да се пъхне между чаршафите. Това, неговото, вече не беше молитва, а спор с боговете.

Молитвата, помисли си той, докато се надигаше да тръгне към изхода, беше като да местиш единия крак пред другия. Което пак си беше движение.

23.

В последния момент, след като беше постигнато съгласие по принципните въпроси, договорът беше написан в няколко екземпляра с прекрасен калиграфски почерк, подписан от всички заинтересувани страни и техните свидетели и подпечатан, въпросите от практически характер едва не се превърнаха в камъчето, което да обърне колата. Лисицата, не без основание, ако питаха Казарил, се възпротиви на идеята да прати сина си в Шалион при такива слаби гаранции за личната му сигурност. Но след изтощителната гражданска война царинът не разполагаше нито с хората, нито с парите, необходими да свика голяма военна сила, която да охранява Бергон, а на Казарил не му се искаше да вкарва чужди войски в Шалион, дори и по празничен повод като този. Дебатите им се разгорещяваха все повече, докато Лисицата, засрамен от напомнянето, че дължи на Казарил живота на сина си, не започна да се измъква от молбите му за аудиенция по начин, който твърде силно му напомняше за Орико.

Казарил получи първото си кодирано писмо от Изел, препредадено по куриерите от ордена на Дъщерята, които той беше разставил в готовност по маршрута им към Ибра. Писмото беше написано само четири дни, след като беше напуснал Кардегос, и беше съвсем кратко, колкото да го информира, че прощалната церемония на Теидез е преминала без инциденти и че Изел ще потегли от столицата същия следобед с погребалния кортеж за Валенда. Отбелязваше с неприкрито облекчение: „Молитвите ни бяха чути — свещените животни показаха, че Синът на есента все пак е приел душата му. Моля се да намери покой в компанията на бога“. И добавяше: „По-големият ми брат е жив, възвърна си и зрението на едното око. Но е все така много подпухнал. Не излиза от стаята си, на легло е“. Уведомяваше го и за следното: „Нашият враг уреди две от племенниците си за мои придворни дами. Няма да мога да пиша често. Нека Дамата ускори успеха на мисията ви“.

Казарил напразно плъзгаше поглед по писмото за послеслов от Бетриз и за малко щеше да го пропусне, ако не се беше сетил да обърне листа. Миниатюрни цифри с нейния почерк се нижеха полускрити под напукания восък на печата. Казарил изчегърта с нокът остатъците. Разкрилите се отдолу цифри го препратиха към една страница в края на книгата, където беше една от най-лиричните молитви на Ордол — пламенна молба за здравето на любимия, заминал на далечен път. Колко години — десетилетия — бяха минали, откакто някой се беше молил за него така? Дори не можеше да е сигурен, че посланието е предназначено за неговите очи, а не само за тези на боговете, но въпреки това допря дребния тайнопис до петте свещени точки, като го задържа малко по-дълго на устните си, преди да излезе от стаята си, за да потърси Бергон.