Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 259

Не беше свалял от врата си медальона на Брата още от церемонията по посвещаването, когато беше на тринайсет, малко преди да напусне Казарил, за да се присъедини като паж към домакинството на стария провинкар. През онази нощ на кулата, докато по лицето му се стичаха сълзи на умора и отчаяние… и на гняв също, точно така, — той го беше откъснал от верижката му и го беше метнал през бойниците, отричайки се от бога, който се беше отрекъл от него. Златното кръгче беше изчезнало без звук в мрака. А той се бе проснал по очи на каменните плочи, точно както лежеше и сега, и се беше предложил под клетва на който го поиска от боговете, стига хората, които му бяха гласували доверието си, да се измъкнат живи от този капан. Колкото до него — с него беше свършено. Свършено.

Разбира се, нищо не се случи.

Е, по някое време започна да вали.

Той се беше надигнал, малко след това, засрамен от пристъпа си на истерия, и благодарен, че никой от хората му не беше станал свидетел на това представление. После дойде време да застъпи следващият пост и той слезе мълчаливо от кулата. Минаха няколко седмици, без да се случи нищо особено, чак до пристигането на онзи добре охранен куриер, който донесе новината, че всичко е било напразно, че пролятата кръв и жертвите са били продадени срещу злато, потънало в бездънните сандъци на ди Жиронал.

И хората му бяха спасени.

А той пое сам по друг един път…

Какво беше казала Иста? „Най-жестоките проклятия на боговете ни застигат в отговор на собствените ни молитви. Молитвите са опасно нещо“.

Така значи, когато решиш да споделиш волята си с боговете, достатъчно ли беше да го направиш еднократно, като да се включиш под клетва в някоя военна кампания? Или трябваше да потвърждаваш избора си отново и отново, всеки ден? Или и двете? Можеше ли да свърне от този път по своя воля, да се метне на някой кон и да препусне, да речем, към Дартака, с ново име към един нов живот? Точно като стотината други Казариловци, за които беше говорил Умегат и които дори не се бяха явили да поемат вахтата. Което, разбира се, означаваше да изостави всички, които му бяха гласували доверие — и Изел, и Иста, и провинкарата, и Пали и Бетриз…

Но не и Дондо, уви.

Размърда се, както лежеше на килимчето, да намести топката в корема си, като опита да убеди сам себе си, че неприятната тежест е следствие от банкета в замъка, а не е знак, че туморът му бавно, но неизбежно расте. Че трупа маса и ден след ден се приближава към някаква гротескна метаморфоза и само чака ръката на Дамата да потрепне за миг. А може би боговете се бяха поучили от грешката на Иста и от провала на ди Лютез, комуто куражът бе изневерил без време? Може да се бяха погрижили този път мулето им да не дезертира, преди да е изпълнило задачата си?