Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 254

— Спешността на Изелиното предложение си има и тъмна страна — продължи Казарил, когато стигнаха до края на извития като полумесец плаж и поеха обратно. — Това трябва да остане в тайна и Изел очаква да го запазиш в тайна, както подобава на неин съпруг. Не трябва да го чуят други уши освен твоите. — Той вдиша дълбоко морския въздух и призова целия си кураж. — Всичко започнало по време на войната между Фонса Що-годе Мъдрия и Златния генерал…

Направиха още две обиколки по плажа, като се връщаха по собствените си стъпки, преди Казарил да довърши разказа си. Слънцето, спускащо се като червена топка, вече почти докосваше равния морски хоризонт и вълните проблясваха в тъмни, чудати цветове, настъпвайки педя по педя към брега с идването на прилива. Казарил не скри нищо от Бергон, както не беше скрил и от Иста, премълча само нейната изповед, разказа му дори и за собственото си обсебване от мъртвия Дондо. Когато стигна до края на разказа си, лицето на Бергон, заруменяло под залязващите лъчи, беше застинало в израз на дълбок размисъл.

— Лорд Казарил, ако това го бях чул от устата на който и да било друг човек, нямаше да го повярвам. Щях да реша, че е луд.

— Лудостта може и да е следствие от тези събития, царевич, но категорично не тя ги е породила. Всичко е самата истина. На моменти ми се струва, че ще се удавя в нея. — Не най-подходящата метафора, но ръмжащото току в краката му море го изнервяше. Зачуди се дали Бергон е забелязал, че при всяка смяна на посоката Казарил гледа царевичът да е между него и плискащите се вълни.

— Имам чувството, че ме гласиш за юнака от някоя детска приказка, който спасява с целувка прекрасната дама от зло чародейство.

Казарил се изкашля да прочисти гърлото си.

— Е, ще е нужно доста повече от целувка, струва ми се. Една женитба трябва да се консумира, за да стане законно обвързваща. И религиозно обвързваща, предполагам.

Царевичът го стрелна с неразгадаем поглед. Направиха още няколко крачки, преди да заговори. После каза:

— Виждал съм почтеността ти в действие. Тя… разшири кръгозора ми. Отгледан съм от баща ми, който е благоразумен, предпазлив човек и винаги търси скритите, егоистични подбуди на хората. Никой не може да го измами. Аз обаче съм го виждал сам да мами себе си. Ако разбираш какво имам предвид.

— Да.

— Беше много глупаво от твоя страна да се нахвърлиш на онзи гаден надзирател, на галерата.

— Да.

— И въпреки това, ако попаднеш при същите обстоятелства, мисля, че би го сторил отново.

— Като знам, каквото знам сега… би ми било по-трудно. Но се надявам… моля се, царевич, боговете отново да ми дарят такава глупост в случай на нужда.

— Каква е тази изумителна глупост, която грее по-ярко от всичкото злато на баща ми? Можеш ли да ме научиш как и аз да бъда такъв глупак, Каз?

— О — промълви Казарил, — сигурен съм, че мога.

Казарил се срещна с Лисицата в хладното утро на следващия ден. Отново го заведоха във високата светла стая с изглед към морето, но този път публика липсваше, бяха само той, царинът и неговият секретар. Секретарят седна в единия край на масата, където го чакаха куп листа, нови пера и щедър запас от мастило. Лисицата седеша на дългата страна и местеше разсеяно фигурките по една дъска за игра на замъци и рицари; фигурките бяха изящно издялани от корал и нефрит, а дъската беше истинско произведение на изкуството от полиран малахит, оникс и бял мрамор. Казарил се поклони, царинът го покани с жест да седне и той се настани на един стол срещу него.