Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 253

— Е, само когато наистина имаше нужда. Аз вече бях свикнал с горещината, по-пресъхнал от това нямаше как да стана. След време научаваш разликата между обикновената жажда и трескавия поглед на човек, който е на крачка от припадъка. Както знаеш, беше много важно да не припаднеш на греблото си.

— Ти беше добър.

Казарил сви рамене.

— И защо да не бъда? Какво би могло да ми струва, в края на краищата?

Бергон поклати глава.

— Всеки може да бъде добър, когато не го застрашава нищо. Точно по тази причина винаги съм смятал добротата за дребна добродетел. Но когато бяхме гладни, жадни, болни, уплашени, когато смъртта крещеше на прага и ужасът стискаше сърцата ни в менгеме, ти пак се държеше като истински джентълмен, който си почива преспокойно до огнището в дома си.

— Събитията могат да бъдат ужасни или неизбежни. Хората винаги имат избор — ако не „дали“, то „как“ могат да издържат.

— Да, но… аз не го знаех, преди да го видя. Точно тогава започнах да вярвам, че е възможно да се оцелее. И нямам превид само физически.

Казарил се усмихна криво.

— По онова време вече ме смятаха за полупобъркан, между другото.

Бергон отново поклати глава и разрови с върха на ботуша си сребристия пясък. Хлътващото на запад слънце улови лисичите, медни оттенъци в тъмната му дартакийска коса.

В Шалион покойната майка на Бергон си беше спечелила славата на мъжкарана и дартакийска натрапничка, която настройва Лисицата срещу Наследника му с цел да пробута на трона собствения си син. Но Бергон говореше с обич за нея, а като дете бяха преживели заедно две обсади, откъснати от войските на баща му заради периодичните стълкновения със заварения му брат. Младежът очевидно беше свикнал с волеви жени, чийто глас се чува в съветите на мъжете. Когато двамата с Казарил бяха делили пейката на рокнарийската галера, той често му беше разказвал за покойната си майка, макар и без да уточнява коя е била тя, и винаги в моменти, когато смелостта бе на път да му изневери, сякаш черпеше сили от спомена за нея. А не от мисълта за живия си баща. Преждевременно развитият ум и самоконтрол на Бергон, които той бе демонстрирал в трудните дни на галерата, явно не бяха наследени единствено от Лисицата.

Усмивката на Казарил стана по-широка.

— Нека сега ти разкажа — подхвана той — за царевна Изел ди Шалион…

Бергон го слушаше онемял, докато Казарил му описваше къдравата кехлибарена коса на Изел и хубавите й сиви очи, широката й уста и чаровната усмивка, уменията й в ездата и доброто й образование. Безстрашието и бързата й реакция в критични моменти. Да продаде Изел на Бергон беше почти толкова лесно, колкото да продадеш храна на гладните, вода на жадните или наметала на голите в снежна буря, а дори не беше подхванал да му говори още за царството, което повереницата му щеше да наследи. Момчето вече изглеждаше наполовина влюбено. С Лисицата нямаше да му е толкова лесно; Лисицата щеше да очаква някаква уловка. Казарил нямаше никакво намерение да споделя уловката с Лисицата. Бергон беше друго нещо. „За теб само истината“.