Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 252

Извади последното писмо и се поклони по-дълбоко на царевич Бергон.

— Както потвърждава документът у почитаемия ви баща, дойдох тук от името на една горда и красива дама и дойдох не само при него, но и при вас. Наследницата на Шалион моли за ръката ви. — Подаде запечатаното послание на стреснатия Бергон. — С това оставям царевна Изел да се обърне лично към вас, което тя е напълно способна да направи, благодарение на изключителната си интелигентност, поради естественото си право и заради богоугодната си цел. След като го прочетете, имам да ви кажа още много неща, царевич.

— Нямам търпение да ви изслушам, лорд Казарил. — След като обходи с напрегнат поглед залата, Бергон се дръпна до една от остъклените врати, счупи печата и погълна на един дъх писмото. Устните му увиснаха от изумление.

Изумление се плъзна и по устните на Лисицата, макар това да не ги смекчи и на йота. Казарил не се съмняваше, че умът на царина препуска в галоп. Колкото до собствения му ум, не му оставаше друго, освен да се моли да му поникнат крила.

Разбира се, Казарил и придружителите му бяха поканени да обядват в замъка. Слънцето отиваше към залез, когато Казарил и Бергон излязоха да се поразходят по плажа под крепостта. Едва ли би му се предоставила по-добра възможност за личен разговор, помисли си Казарил, и даде знак на двамата ди Гура да изостанат няколко крачки назад. Ръмженето на морето приглушаваше звука на гласовете им. Няколко бели чайки кръжаха с крясъци, които не отстъпваха по пронизителност на гарванов грак, и току се спускаха върху мокрия пясък да разчовъркат с човки миризливите дребни гадинки, изхвърлени от прибоя, и Казарил изведнъж се сети, че тези морски лешояди със студени златисти очи са свещени за Копелето в Ибра.

Бергон също даде знак на собствения си тежковъоръжен ескорт да изостане назад, макар че не отвори дума да ги отпрати обратно в крепостта. Тези прераснали в навик предпазни мерки напомниха още веднъж на Казарил, че гражданската война тук е приключила съвсем наскоро и че самият Бергон е бил както пионка, така и играч в тази опасна игра. Пионка, която, по всичко личеше, беше изпълнила вече задачата си.

— Никога няма да забравя първия път, когато те видях — каза Бергон. — Когато ме сритаха до теб на гребната пейка. В първия момент ме изплаши повече и от рокнарийците.

Казарил се ухили.

— Защо? Само защото бях краставо, келяво и изгорено от слънцето плашило, рошаво и вонящо?

Бергон също се ухили.

— Нещо такова — гузно призна той. — Но после ти ми се усмихна и каза „Добър вечер, млади господине“, сякаш ме канеше да споделя с теб пейката в някоя странноприемница.

— Е, ти беше новак, а подобно разнообразие не се случваше често.

— Мислих много за това, по-късно. Сигурен съм, че по онова време не съм бил в състояние да мисля много ясно…

— Естествено, че не си бил. Добре те бяха подредили, още преди да те пратят при мен.

— Вярно. Отвлечен, уплашен… току-що ме бяха набили за пръв път в живота ми… но ти ми помогна. Каза ми как да издържа, какво да очаквам, научи ме как да оцелея. На два пъти ми дава вода от собствената си дажба…