Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 251

— Татко — радостно извика Бергон, — това е той! Това е той!

— Какво… — започна Казарил, а после, благодарение на някаква промяна в ъгъла и трепване на гласа, разбра. „Момчето е пораснало!“ Отнеми година време и десет сантиметра от ръста, изтрий сянката на наболата брада, обръсни главата, добави някой и друг килограм момчешка мекота и мехури от слънчево изгаряне… — Богове пет! — прошепна той. — Дани? Дани!

Царевичът грабна ръцете му и ги целуна.

— Къде изчезна? Останах на легло една седмица, след като ме доведоха у дома, а когато най-накрая пратих хора да те търсят, ти беше изчезнал. Открих други мъже от кораба, но теб не можах, и никой не знаеше къде си отишъл.

— Аз също бях болен, в болницата на Майката тук, в Загосур. После, ъъъ, тръгнах за Шалион.

— Тук! Бил си тук през цялото време! Ще си умра от яд. Ах! Но аз пратих хора да търсят из болниците — как са могли да те пропуснат? Реших, че си умрял от раните си, толкова бяха страшни.

— А аз бях сигурен, че трябва да е умрял — бавно рече Лисицата, който бе наблюдавал размяната на реплики с неразгадаеми очи. — Щом не дойде да си прибере огромния дълг, който имаме към него.

— Аз не знаех… кой сте, царевич Бергон.

Сивите вежди на Лисицата се стрелнаха нагоре.

— Наистина ли?

— Да, татко — побърза да потвърди Бергон. — На никого не казах кой съм. Използвах галеното име, с което ме наричаше мама, когато бях малък. Прецених, че ще е по-опасно да обявя кой съм, отколкото да остана анонимен. — И добави към Казарил: — Когато наемниците на покойния ми брат ме отвлякоха, не казаха на рокнарийския капитан кой съм. Мисля, че са искали да умра на галерата.

— Постъпили сте глупаво, като сте скрили истинската си самоличност, царевич — сгълча го Казарил. — Рокнарийците със сигурност щяха да поискат откуп за вас.

— Да, огромен откуп, както и политически отстъпки от страна на баща ми, без съмнение, ако бях позволил да ме вземат за заложник под истинското ми име. — Бергон вдигна решително брадичка. — Не. За нищо на света не бих им се предал по своя воля, за да си разиграват игричките.

— Така — каза Лисицата със странен глас, впил поглед в Казарил, — значи сте жертвали себе си, за да спасите от поругаване не царевича на Ибра, а някакво обикновено момче.

— Обикновен роб. Милорд. — Казарил помръдна устни, като гледаше как Лисицата се опитва да реши дали това го прави герой, или глупак.

— Чудя се къде ли ви е бил умът.

— По онова време не бях съвсем с ума си — призна Казарил. — Гребях на разни галери още откакто ме продадоха като военнопленник след падането на Готоргет.

Лисицата примижа.

— О? Значи сте онзи Казарил, а?

Казарил се поклони леко в потвърждение, като се чудеше какво ли е чул царинът на Ибра за онази безплодна кампания, и тръсна туниката си. Бергон побърза да му помогне и той отново се озова с дреха на гърба си. Казарил откри, че е обект на изумени погледи от страна на всички присъстващи, включително Ферда и Фойкс. Кривата му усмивка с мъка удържа напиращия налудничав смях, макар че под този смях къкреше новоизлюпен ужас, който дори не смееше да назове. „Откога вървя по този път?“