Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 220

— От лошо към по-лошо. Спиш ли достатъчно, Каз?

Горчив смях се отприщи от устните на Казарил.

— Не.

— Открай време ставаш необичайно енергичен, когато си преуморен, да знаеш. Е, аз няма да ходя никъде заради няколко неясни намека.

— Стигне ли се дотам, ще ти кажа всичко.

— Когато ми кажеш всичко, тогава ще реша.

— Това е справедливо — въздъхна Казарил. — Ще го обсъдя с царевната. Но не ми се иска да й препоръчам човек, който ще я предаде.

— Хей! — възмутено извика Пали. — Кога съм предавал някого?

— Никога, Пали. Точно затова се сетих за теб. — Казарил се ухили и като изръмжа тихо от болка, се изправи. — Трябва да се връщам в Зангре. — И му разказа набързо за инфектираната рана на Теидез.

Лицето на Пали пребледня.

— Много ли е зле?

— Не съм… — Предпазливостта надделя над обичайната му откровеност. — Теидез е млад, силен, винаги се е хранил добре. Не виждам причина да не се пребори с инфекцията.

— Богове пет, Каз, той е единствената надежда на рода си. Какво ще прави Шалион, ако не оздравее? А сега и Орико е на легло!

Казарил се поколеба.

— Орико… отдавна не е добре със здравето, но ди Жиронал едва ли си е представял, че и двамата ще се разболеят толкова сериозно по едно и също време. Можеш да подхвърлиш на ди Ярин, че нашият скъп канцлер ще е доста зает през следващите няколко дни. Ако лордовете-посветени искат да се доберат до леглото на Орико зад гърба му и да получат подписа на царина, сега е моментът.

Измъкна се от пороя въпроси на Пали, но не и от двамата братя ди Гура, които той настоя да го придружат като ескорт. Докато изкачваше хълма за пореден път, зациклилите му планове как да осъществи Изелиното бягство от руините на прокълнатия й род постепенно отстъпиха пред много по-простичкия проблем как да не се срине в краката на двамата сериозни млади мъже.

Завари коридора на третия етаж обещаващо пълен. Лечители в зелени роби и техните помощници дякони влизаха и излизаха забързано от покоите на царевича. Слуги бързаха с легени вода, ленени кърпи, одеяла, странни настойки в сребърни канички. Докато Казарил се оглеждаше и се чудеше как би могъл да помогне, архисвещеният се показа от преддверието и тръгна по коридора с решителна и вглъбена физиономия.

— Ваше преосвещенство? — Казарил докосна петоцветния му ръкав, когато Менденал го подмина, без да го забележи. — Как е момчето?

— А, лорд Казарил. — Менденал спря. — Канцлерът и царевната ми дадоха кесии за молитви за здравето на царевича. Бързам да задвижа нещата.

— Мислите ли… че молитвите ще свършат някаква работа? — „Мислите ли, че молитвите по принцип вършат работа?“

— Винаги е добре да се помолиш.

„Не, не е!“, прииска му се да възрази, но стисна зъби.

Менденал добави, като сниши глас:

— Вашите може да се окажат особено ефикасни.

Досега Казарил не беше забелязал нищо подобно.

— Ваше преосвещенство, няма човек на този свят, когото да мразя толкова силно, че да му навлека резултатите от моите молитви.