Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 221

— Ааа — смутено проточи Менденал. Успя да се усмихне, поклони се леко и отмина.

Царевна Изел излезе в коридора, видя Казарил и му даде знак да се приближи. Той се поклони.

— Царевна?

И тя, като архисвещения, сниши глас. Изглежда, всички тук внимаваха да говорят шепнешком.

— Споменават нещо за ампутация. Можете ли… бихте ли се съгласили… да помогнете да го държат, ако се стигне дотам? Мисля, че сте запознат с процедурата, нали?

— Така е, царевна. — Казарил преглътна. Кошмарни спомени от полевите лазарети прелетяха през главата му. Така и не бе могъл да реши на кои нещастници е по-трудно да се помогне — на онези, които се опитваха да издържат храбро операцията, или на другите, чийто дух се пречупваше от ужаса. Най-лесно беше с мъжете, които бяха в безсъзнание, разбира се. — Кажете на лечителите, че съм на техните услуги.

Казарил остана в преддверието да чака, облегнат на стената, и оттам чу кога точно ампутацията беше предложена като единствен изход на Теидез. Момчето щеше да е от втория вид, изглежда. Изпищя и се развика, че няма да позволи някакви предатели и идиоти да го осакатят, после започна да хвърля каквото му попадне. Истерията му набираше сила и се поуспокои едва когато друг лечител изказа мнението, че инфекцията, изглежда, не е гангрена — с което беше съгласен и Казариловият нос, — а по-скоро отравяне на кръвта и че на този етап ампутацията може само да навреди. Лечението беше сведено до обикновено кръвопускане, макар че ако се съдеше по писъците и съпротивата на Теидез, можеше да мине и за ампутация. Въпреки дренажа на раната температурата на Теидез продължаваше да се качва. Слугите се разтичаха да донесат кофи със студена вода, напълниха една медна вана в дневната и лечителите натикаха насила пациента си в нея.

При всичките лечители, дякони и слуги, не изглеждаше да има нужда и от помощта на Казарил, така че той се оттегли за известно време в собствения си кабинет на горния етаж. Там реши да се разсее, като напише остри писма на онези от градските съвети, които закъсняваха с превеждането на данъците, присъдени от царина на сестра му, тоест на всичките. Бяха пратили писма, в които се извиняваха за закъснението, като се оправдаваха с лошата реколта, разбойниците, болестите, лошото време и крадливите бирници. Шест града, които създаваха само проблеми. Казарил се зачуди дали Орико не беше измамил Изел и Дондо с този си годежен подарък, натрисайки им шестте най-лоши града от данъчните си списъци, или пък в целия Шалион цареше подобен хаос.

Изел и Бетриз влязоха в преддверието, уморени и напрегнати.

— Не съм виждала Теидез толкова зле — призна Изел на Казарил. — Решихме да извадим личния ми олтар и да се помолим преди вечеря. Чудя се дали не трябва и да постим.

— Мисля, че не от чужди молитви има нужда Теидез, а от своите. И не за здраве, а за прошка.

Изел поклати глава.

— Категорично отказва да се моли. Твърди, че не той е виновен, а Дондо, което е вярно до известна степен… Крещи, че не бил искал да навреди на Орико и че само клюкари могат да твърдят обратното.