Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 218

Очите на Умегат срещнаха погледа на коняря с отрязания език, който стоеше встрани и все още стискаше книгата до гърдите си. Старецът потърка юмрук през устата си и издаде странен звук от дълбините на гърлото си, като скимтенето на сритано пале. Сълзи се стичаха по сбръчканото му лице.

Умегат издиша шумно и поклати глава. Забравил за собствените си грижи от отражението им в това остаряло лице, той посегна да хване ръката на помощника си.

— Шш. Шш. Двамцата сме си лика-прилика сега. — Въздъхна и се отпусна върху възглавниците. — А казват, че Копелето нямало чувство за хумор. — След миг очите му се затвориха. Дали от изтощение, или за да се изключи от целия външен свят, Казарил не можа да прецени.

Преглътна уплашения въпрос, който напираше в собственото му гърло, макар че му идеше да извика: „Умегат, какво ще правим сега?“. Умегат не беше в състояние да направи нищо, дори да го посъветва. Дори да се моли? Казарил едва ли би посмял да поиска от него да се моли за Теидез, при така стеклите се обстоятелства.

Дишането на Умегат се забави и той се отпусна в неспокойна дрямка. Тихо, като вимаваше да не вдигне и най-малкия шум, помощник-конярят остави принадлежностите за бръснене на масичката до леглото и седна да чака търпеливо събуждането му. Лечителката си записа нещо и излезе тихо. Казарил я последва в галерията, гледаща към вътрешния двор. Фонтанът в центъра му беше замрял в студения зимен ден, водата в басейнчето лъщеше тъмна и покрита с нечиста пяна под сивкавата светлина.

— Наистина ли е наказан? — попита я той.

Лечителката разтърка тила си с уморен жест.

— Как бих могла да знам? Раните по главата са най-капризните от всички. Веднъж преглеждах жена, чиито очи изобщо не бяха пострадали, а беше ослепяла от удар по задната част на главата. Виждала съм хора да губят говора си или контрола над половината от тялото си, докато другата половина продължава да функционира нормално. Те наказани ли са били? Ако е така, излиза, че боговете са злонамерени, а това не го вярвам. Мисля, че е въпрос на шанс.

„А аз мисля, че боговете решават как ще се обърне зарът“. Искаше му се да я помоли да се грижи добре за Умегат, но тя го правеше и без той да настоява, а не му се искаше да прозвучи паникьорски или все едно се съмнява в уменията или добронамереността й. Вместо това й пожела приятен ден и си тръгна с намерение да открие архисвещения и да го уведоми за влошилата се рана на Теидез.

Откри архисвещен Менденал в храма, при олтара на Майката, посред ритуал за благословия на съпругата и новородената дъщеря на един богат търговец на кожи. Трябваше да почака, докато семейството положи благодарствените си дарове и си тръгне, преди да се приближи до архисвещения и да му прошепне новината. Менденал пребледня и веднага тръгна за Зангре.

В последно време Казарил беше стигнал до някои нови и обезпокоителни възгледи за ефикасността и безопасността на молитвите, но въпреки това се просна върху студените плочи пред олтара на Майката, като си мислеше за Иста. Макар да нямаше много надежда за милост към Теидез, подмамен от Дондо към извършването на кърваво светотатство, то поне майка му Иста заслужаваше мъничко жалост от богинята, нали? Посланието й, изпратено предния ден чрез съня на акушерката, му беше прозвучало милостиво. В известен смисъл. Макар че можеше да се окаже просто и изцяло практично. Проснат върху полираните плочи, той усещаше смъртоносната буца в корема си, голяма, кажи-речи, колкото двата му юмрука.