Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 214

— Спи ми се. Махайте си. — Вдигна поглед към Казарил, потрепера и го посочи с пръст. — Него пък изобщо не го искам тук!

Нан ди Врит се обади по майчински решително:

— Хич не ща и да ви слушам, млади господине. Така ли се говори на старата Нан?

Теидез, усмирен от някакъв древен рефлекс, смени сърдития тон с нажален:

— Боли ме главата.

Изел рече твърдо:

— Нан, донеси свещи. Казарил, би ли погледнал крака на Теидез? Не ми изглежда добре.

Нан вдигна високо един свещник, добавяйки сиянието му към бледата сивкава светлина откъм прозореца. Отначало Теидез стисна юргана на гърдите си, но не посмя да премери сили с ядосания поглед на кака си. Тя издърпа завивките от ръцете му и ги отметна встрани.

Три назъбени успоредни драскотини се извиваха спираловидно около десния крак на момчето. Сами по себе си не изглеждаха дълбоки или опасни, но плътта около тях се беше подула толкова много, че кожата изглеждаше лъскава, та чак сребриста. Прозрачна бледо-розова течност и жълта гной се процеждаха по крайчетата им. Казарил се насили да запази спокойствие, докато оглеждаше горещите червени резки, които се катереха покрай коляното и нагоре по вътрешната страна на бедрото. Очите на Теидез бяха като оцъклени. Той отметна глава назад, когато Казарил посегна към него.

— Не ме пипай!

— Не мърдай! — тихо му нареди Казарил. Челото на Теидез направо гореше.

Казарил вдигна поглед към бледния намръщен секретар.

— Откога има треска?

— От тази сутрин, струва ми се.

— Лечителят кога прегледа раната за последно?

— Той не позволи да го прегледат, лорд Казарил. Замери ме с един стол, когато се опитах да му помогна, и сам си превърза крака.

— И вие му позволихте?! — Секретарят подскочи стреснато от тона му и сви смутено рамене.

— Той така поиска.

Теидез изръмжа:

— Някои хора ми се подчиняват. Ще запомня кои са, за по-късно. — Изгледа злобно Казарил през полуспуснатите си мигли и се нацупи на сестра си.

— Има инфекция. Ще се погрижа веднага да пратят лечител от храма.

Теидез се сви кисело под завивките си.

— Мога ли вече да поспя? Ако нямате нищо против. И дръпнете завесата, от светлината ме болят очите.

— Да, останете в леглото — каза му Казарил и тръгна към вратата.

Изел го последва в преддверието и попита, снишила глас:

— Не е добре, нали?

— Да. Не е добре. Преценката ви е била правилна, царевна.

Тя кимна доволно, а той се поклони и тръгна към стълбите. Ако се съдеше по разтревоженото лице на Нан ди Врит, тя поне разбираше точно колко „не добре“ е раната на царевича. Единственото, за което Казарил можеше да мисли, докато бързаше надолу по стълбите и през двора към кулата на Иас, беше, че май не е виждал човек, без значение колко е млад или силен, да оцелее след ампутация толкова високо над коляното. Удължи крачка.

За свой късмет, откри ди Жиронал веднага, в канцлерството. Той тъкмо слагаше печат на едни дисаги, които да изпрати по куриер.

— Как са пътищата? — попита той куриера, жилав слаб мъж като всички от неговия занаят, облечен с канцлерска туника над няколко ката вълнени дрехи.