Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 216

Замисли се за позорния белег на мъченичество, който помощник-конярят носеше с такова безразличие. Той беше мълчаливо свидетелство за ужасно изтезание, понесено в името на неговия бог. Колко ли беше продължило мъчението му — час, ден, месеци? Не можеше лесно да се прецени дали пълнотата му е резултат от кастрация, или просто от напреднала възраст. Не би могъл просто така да го попита какво е изстрадал. Дори изслушването на най-обикновени реплики изискваше болезнено напрягане на слуха и вниманието. Не знаеше дори дали човекът е шалионец, или ибриец, бражарец или рокнариец, нито как се е озовал в Кардегос или от колко време работи с Умегат. И изпълнява смирено задълженията си, ден след ден. Сега крачеше до него, стиснал книгата под мишница, с блеснали очи. Ето значи до какво водеше вярната служба на боговете, как се отблагодаряваха те на смелите си и любими поклонници.

Завариха Умегат да седи в болничното си легло, опрял гръб на няколко възглавници. Беше блед и изнурен, кожата на черепа му се беше набръчкала около шевовете, неотрязаната коса приличаше на птиче гнездо, устните му бяха жестоко напукани, а лицето — небръснато. Помощник-конярят разрови торбата си, измъкна принадлежности за бръснене и ги размаха победоносно във въздуха, при което Умегат се усмихна вяло. После впери поглед в Казарил, без да вдига глава от възглавницата. Разтърка очи и примижа неуверено.

Казарил преглътна.

— Как си?

— Боли ме главата — промълви с усилие Умегат, после тихо изсумтя. Накрая каза: — Красивите ми животинки — всичките ли са мъртви? — Езикът му беше надебелял, гласът му — нисък, а говорът леко завален, но като цяло достатъчно ясен.

— Почти. Една синьо-жълта птичка се е измъкнала. Сега е на сигурно място в клетката си. Погрижих се никой да не си отнесе кожите като трофеи вкъщи. Вчера ги кремирахме като паднали в бой войници. Архисвещен Менденал се съгласи да намери някакво почетно място за пепелта им.

Умегат кимна, после пак примижа. Напуканите му устни се свиха.

Казарил хвърли поглед към помощник-коняря — да, той сигурно беше един от посветените в истината, — после отново погледна Умегат и рече колебливо:

— Знаеш ли, че си спрял да светиш?

Умегат примигна бързо-бързо.

— Аз… подозирах нещо такова. Така поне ми е по лесно да гледам към вас.

— Загубил си вътрешното си зрение?

— Ммм. Вътрешното зрение в случая ми е излишно, щом още мога да мисля. Жив сте, следователно Дамата все още е с вас. — След миг добави: — Винаги съм знаел, че ми е дадено само за известно време. Е, беше ми доста интересно, докато го имах. — Гласът му се сниши до шепот. — Доста интересно. — Обърна лице настрани. — Щях да го преживея някак, ако боговете си го бяха взели. Но да бъда лишен от него по този начин, сякаш нещо го изби от ръцете ми… Трябваше да се досетя, че краят наближава.