Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 215
Лоис Макмастър Бюджолд
— Кални, милорд. Опасно е да се язди след мръкване.
— Е, бързай колкото можеш — въздъхна ди Жиронал и го тупна по рамото. Мъжът отдаде чест и заобиколи Казарил.
Ди Жиронал погледна новия си посетител и се намръщи.
— А, Казарил.
— Милорд. — Казарил се поклони едва-едва и влезе.
Ди Жиронал приседна на ръба на писалището си и скръсти ръце.
— Опитът ти да се скриеш зад ордена на Дъщерята в заговора им да ме свалят е обречен на неуспех, между другото — небрежно рече той. — Смятам да се погрижа неуспехът да бъде катастрофален.
Казарил махна нетърпеливо с ръка. Щеше да се изненада повече, ако ди Жиронал нямаше ухо в съвета на ордена.
— Тази сутрин ви се струпаха много по-лоши тревоги, отколкото аз бих могъл да ви поднеса и за цял живот, милорд.
Очите на ди Жиронал се разшириха изненадано и той килна глава настрани в знак на изострено внимание.
— Така ли?
— Как изглеждаше раната на Теидез, когато я видяхте?
— Каква рана? Никаква рана не ми е показвал.
— Тази на десния му крак. Одраскал го е леопардът на Орико, докато Теидез е убивал бедното създание. Вярно е, че драскотините не изглеждаха дълбоки, но са се инфектирали. Целият гори. Нали знаете как при някои инфектирани рани по кожата избиват червени петна?
— Да — неспокойно потвърди канцлерът,
— При Теидез те са от глезена до слабините. И горят като огън.
Ди Жиронал изруга.
— Съветвам ви да изтеглите за малко армията от ненужни лечители, която е обсадила Орико, и да ги пратите в покоите на Теидез. Или ще изгубите две царствени марионетки за една седмица.
Погледът на ди Жиронал се сблъска с този на Казарил като кремък с желязо, но след като си пое ожесточено дъх, канцлерът кимна и стана. Казарил го последва. Ди Жиронал може и да страдаше от прекомерна алчност и семейна горделивост, но компетентност не му липсваше и Казарил разбираше защо Орико беше избрал да изтърпи недостатъците му в замяна на това.
След като се убеди, че ди Жиронал изкачва стълбите към стаите на Орико с необходимата бързина, Казарил пое надолу. От снощи нямаше информация какво става в храмовата болница и искаше да провери как е Умегат. На излизане от Зангре мина покрай злополучните конюшни. С известна изненада забеляза помощника на Умегат с отрязания език да качва нанагорнището към Зангре. Мъжът размаха осакатената си ръка, като видя Казарил, и ускори крачка.
Пресрещна го задъхан и ухилен до уши. По лицето му имаше синини, тази около окото му беше станала червено-лилава за спомен от безсмислената му съпротива предния ден в менажерията, а счупеният му нос още беше подут, разкъсаната ноздра — потъмняла и хванала коричка. Очите му обаче грееха и той само дето не затанцува около Казарил.
Казарил вдигна вежди.
— Изглеждаш щастлив… казвай, човече, да не би Умегат да е дошъл на себе си?
Мъжът закима енергично.
Казарил също разцъфна в усмивка и усети, че му прималява от облекчение.
Конярят изломоти нещо, от което Казарил разбра само една на всеки три-четири думи, но и това беше достатъчно да схване, че мъжът бърза по някаква спешна задача. Даде знак на Казарил да изчака пред тихата тъмна менажерия и след минута се върна с торбичка, вързана за колана му, и книга в ръка — размахваше я щастливо. По което Казарил отсъди, че Умегат не само се е събудил, но и се чувства достатъчно добре, щом е пратил за любимата си книга — трактата на Ордол. Доволен, че си има компания, той тръгна с набития дребен коняр към града.