Читать «Сребърният ангел» онлайн - страница 171

— Ако ще…

— Достатъчно, Жахар! Нямам никакво време да се разправям с вас. Джамил ме повика в покоите си и трябва да бързам. Бъдете готова за път тази вечер след залез слънце. Ако не ви видя преди това… — Рахин пристъпи напред и нежно прегърна сънародницата си. — Аллах да бди над вас, моето момиче, и дано ви помогне да се вразумите.

Рахин бързаше към покоите на сина си. Беше уведомила лично Жахар за предстоящото пътуване, надявайки се да я зарадва, но се излъга в очакванията си. Добре, че този път поне изслуша аргументите й във връзка с Мара. Беше достатъчно интелигентна да разбере и вече нямаше да приписва на Джамил вината за безсмислената гибел на онази нещастница. Но беше и упорита. Твърде дълго беше единствената фаворитка и ревността, колкото и да я отричаше, щеше да я мъчи още известно време.

Ако Джамил прояви нетърпение и отиде някоя нощ при Джамила, англичанката съвсем ще полудее от ревност, разсъждаваше Рахин. Трябваше да предупреди сина си за настроението й. Влезе в салона на покоите му и го завари сам. Твърде необичайно, защото най-често го заобикаляха половин дузина слуги. Години наред Рахин не беше стъпвала в жилището му и сега не можеше да разбере защо така внезапно я повика.

Затова започна веднага с новината, която сигурно го интересуваше най-много.

— Идвам от Жахар. Казах й да се готви за път.

— Как прие вестта?

— Знае, че и Джамила ще пътува с вас.

Дерек се засмя.

— Значи не я е приела добре. Няма нищо, мамо. На кораба ще има достатъчно неща, които да отвличат вниманието й.

Пак това сърдечно „мамо“. Рахин беше толкова трогната да го чуе отново, та почти не забеляза необикновения факт, че синът й говори на английски. Но веднага се стресна. Заради нея ли го правеше? Надали. Много рядко използваше английския, само когато разговаряше с чужди дипломати, които не знаеха друг език. Той самият не го говореше много добре, но явно беше доста напреднал в последно време.

— Накъде ще отплавате? — попита колебливо тя. — Не ми казаха.

— Към Англия, мамо, и искам да ни придружиш.

— А аз искам да останеш тук, мамо — прозвуча гласът на Джамил откъм градинската врата.

Рахин погледна единия си син, после другия, и прошепна:

— О, Господи! — После се свлече на пода.

Дерек скочи и я вдигна.

— По дяволите, братко, трябваше да й го съобщим по-внимателно! Защо не ми остави поне няколко минути?

— За да ми я отмъкнеш под носа, нали? — изпухтя сърдито Джамил.

— Нима сега ще се скараме? — попита невярващо Дерек.

— Може би — отговори все още мрачно Джамил и му помогна да я положат на леглото. — На теб не ти е нужна, но на мен — много. Тя пази мира в моя дом.

— Знае ли го? Казвал ли си й го някога?

Джамил вече не можеше да крие яда си.

— Трябваше предварително да ме уведомиш, че ще я помолиш да дойде с теб. Никога нямаше да ти позволя да я видиш.

— Не можеше да го предотвратиш, братко. Нямаше да се върна в Англия, преди да съм видял майка си. Срещнахме се веднъж, но за малко. Пък и тогава ме смяташе за теб.

Дерек понечи да се отдръпне от леглото, но в този миг Рахин се надигна и го хвана за ръката. Смарагдовозелените очи бяха втренчени в него, замрежени от сълзи.