Читать «Сребърният ангел» онлайн - страница 166

Ръцете й се изпотиха и тя бързо ги изтри в робата си. Мара постепенно скъсяваше разстоянието помежду им.

— Чуйте… — Шантел се покашля, за да прочисти пресъхналото си гърло. — Не ме убивайте. Бягайте оттук. Али ще ви помогне.

— Глупости! Нали веднага ще вдигнете тревога!

— Само ви казвам, че все още имате възможност да избегнете заслуженото наказание! — извика гневно Шантел.

Тя се учуди на собствената си смелост. Мара също се изненада.

— Не говорете толкова, англичанко!

Шантел реши да опита по друг начин.

— Никога не сте убивали човек, нали? Със собствените си ръце! Друго е да заповядваш…

— Млъкнете! — изрева Мара и сърцето на Шантел се качи в гърлото.

Защо не извика? Страхуваше се, че Мара веднага ще се нахвърли върху нея и ще я прониже с камата, преди някой да е успял да й се притече на помощ. Ако въобще дойде. По-добре да се опита да я разубеди…

Разстоянието вече беше два метра и половина.

— Никога не съм ви сторила зло, Мара. Как ще живеете, ако на съвестта ви тежи убийство?

Внезапно Шантел изпищя. Беше се блъснала в една мраморна пейка и загуби равновесие. Как можа да забрави тази проклета пейка, поставена точно на края на басейна! Падна по гръб и само след секунда Мара беше надвесена над нея. Вече беше късно да вика за помощ или да направи каквото и да било. Вцепенена от ужас, неспособна дори да диша, Шантел беше втренчила поглед в бляскащото острие на камата, което се свеждаше към шията й. Беше също като през онази нощ, но тогава между нея и смъртта беше тялото на Джамил. Той щеше да знае как да реагира. Щеше…

В последния миг Шантел си спомни какво направи Джамил и светкавично се претърколи встрани. Заби се право в коленете на Мара и това я спаси. Жената полетя напред и острието пропусна набелязаната цел. Шантел се сви на мраморния под и чу зад себе си глух удар на падащо тяло и плисък на вода. Но Мара сигурно веднага щеше да се изкатери по стълбичката. Без да губи време, Шантел се стрелна към вратата и изпищя:

— Кадар!

Евнухът с трясък разтвори вратата и тя влетя право в ръцете му. Когато понечи да я подкрепи, тя се изтръгна и сърдито изкрещя:

— Къде бяхте, по дяволите?

— Тук, лала — отговори обидено момъкът. — Къде другаде?

— Значи ме е излъгала! Ох, Господи, та тя щеше… Нищо, вече не е важно. — Шантел сграбчи ръката му и страхливо зашепна: — Не беше Нура, а Мара. Опита се да ме убие. Призна, че ми е дала отрова, защото съм чула разговора й с Али. — Вдигна очи към Кадар, който я наблюдаваше смаяно, и изплака: — Направете нещо! Тя е вътре и има кама!

Евнухът я блъсна настрана и хукна към вратата, която зееше отворена. Когато се втурна в къпалнята, Шантел понечи да избяга в противоположна посока, но накрая все пак го последва — отчасти от любопитство, отчасти, за да присъства на залавянето на убийцата и най-после да се отърве от завладелия сърцето й страх.