Читать «Сребърният ангел» онлайн - страница 150

Най-после в стаята останаха само Джамил и двамата нубийци. Владетелят заповяда да донесат чаша каняк, опразни я на един дъх и отпрати телохранителите в градината. Те отказаха да го оставят сам и Шантел разбра това, въпреки че не познаваше езика на знаците. Но накрая все пак се подчиниха и излязоха.

— Защо им заповядахте да излязат? — попита тя, когато останаха сами. — Сигурно искате да ме убиете със собствените си ръце…

Той се отпусна на колене пред нея и смръщи вежди.

— Какви са тия глупости? Ти…

Но Шантел не го остави да се доизкаже. Тя се хвърли на гърдите му и се вкопчи в него.

— Толкова съжалявам — захълца тя, скрила лице във врата му. — Не исках да ви нараня, кълна се. Целех се в гърба му, но се спънах и…

— Знам.

Тя отметна глава назад и го погледна.

— Какво искате да кажете?

Дерек се изсмя на раздразнението, промъкнало се в гласа й.

— Къде отидоха съжаленията ти?

— Значи не вярвате, че съм искала да ви убия?

— А ти искаше ли?

— Разбира се, че не.

— Тогава знай, че мога да направя разлика между опит за помощ и заплаха. Помощта ти дойде тъкмо навреме.

— Какво?

— Силите вече ми изневеряваха и нямаше да мога да удържа онзи тип, ако ти не го беше извадила от равновесие и така успях да го отблъсна. Може да се каже, че ми спаси живота.

— Наистина ли? — пошушна тя и замислено добави: — Следователно сте мой длъжник, милорд.

— Ако смяташ да молиш за свободата си, малка луна, първо си помисли много добре. Толкова силно те желая, че надали ще те пусна да си идеш — дори като благодарност за живота ми.

Ако беше казал нещо друго, всички по-ранни уверения в любов биха отишли по дяволите. Но даден по този мил начин, отказът не я разочарова.

— Тогава ми окажете една голяма милост.

— Какво искаш сега?

— Вярност!

— Не предпочиташ ли да те обсипя с богатства? — Когато Шантел плахо, но решително поклати глава, Дерек буйно я привлече към себе си. — Сигурно ще ти се иска да си избрала богатствата, защото нощем ще се молиш за почивка, но аз няма да ти позволя да ме напуснеш нито за миг.

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА

— Обесихте ли го на портата на двореца? — попита Дерек.

Двамата с Омар бяха прекарали сутринта в залата за аудиенции и сега се прибираха в покоите на Джамил. Имаха няколко срещи с чуждестранни дипломати и високопоставени лица, с които се водеха преговори. Първия път Дерек беше доста нервен и се боеше, че опитните очи на чужденците ще открият разлика между неговото държание и това на Джамил. Но днес се почувства много по-добре в ролята на владетел и доведе няколко важни дела до успешен край. Изслуша и доста просители и се опита да уреди въпросите им, допитвайки се до съветите на Омар.

Великият везир вървеше до него с намръщено чело, все още разтревожен от покушението предната вечер.

— Да. И нека изгние там, дето могат да го видят всички. Още не се е обадил никой, който би ни помогнал да установим самоличността му, макар че обявихме награда.

— Не ми се вярва и да се появи. Кой би проявил достатъчно глупост да признае, че се познава с убиец? Из града сигурно вече се говори, че поредното покушение върху живота ми отново се с провалило. Станаха две, откакто съм тук. А преди това?