Читать «Сребърният ангел» онлайн - страница 149

— Дреболия.

— Защо този човек влезе чак тук? Как можа? Къде, по дяволите, е охраната? — изсъска тя и страхът й отстъпи място на гнева.

— Май ги заплаших, че ще ги одера живи, ако ме обезпокоят по какъвто и да е повод. Явно са ми повярвали. Освен това са глухонеми и не чуват нищо.

— Изпищях така, че трябваше да ме чуят чак пазачите в другия край на двореца!

Дерек се ухили.

— Телохранителите нямаше да ги пуснат. Никой не реагира на виковете ти, защото всички в палата много добре знаят какви трудности ми създаваш.

Шантел недоволно отмина намека, че викът й е означавал само едно — че Дерек е загубил търпение от ината й.

— Но как успя да влезе? — И тя с ужас се взря в проснатото на пода тяло. Под него имаше локва кръв. В гърдите му стърчеше дръжката на камата.

— Уместен въпрос.

Шантел остана на мястото си, докато Джамил се запъти към вратата. Предполагаше, че немите пазачи са мъртви, но това не се оказа вярно. Само след миг те се втурнаха в стаята, следвани от дузина слуги. Личната охрана на владетеля беше разпределена в градината и всички входове бяха строго охранявани, така че пазачите бяха изпълнили задълженията си. Но скоро откриха въже, което се люлееше от покрива в близост до вратичката към градината. Това беше обяснението как мъжът е успял да проникне толкова навътре в палата, но не и защо стражите не са го забелязали, когато е слизал надолу по покрива.

— Сам съм си виновен. — Владетелят се обърна извинително към един доста по-възрастен мъж, който беше влязъл след слугите и изглеждаше много развълнуван. — Заповядах им да стоят далеч от вратите и да се разхождат покрай стените на градината.

— Доброволно сте се изложили на опасност, така ли? — промълви невярващо старецът.

Джамил промърмори нещо, което Шантел не чу, но страните й пламнаха от смущение, когато старецът се извърна и я измери с гневен поглед. Който и да беше, този човек смяташе, че тя е виновна за случилото се, и всички в палата щяха да споделят мнението му.

Лекарите се суетяха около раната на владетеля. Слугите претърсиха мъртвия. Не намериха нищо в джобовете му с изключение на тежка кесия с жълтици.

Шантел стоеше настрана. Гневът бързо отстъпи мястото си на чувство за вина. Когато осъзна напълно значението на случилото се, тя едва не изплака с глас. Господи, за малко да убие Джамил със собствените си ръце!

Вдигна очи и забеляза, че един от лекарите шепне нещо на ухото на господаря. Стомахът й се сви. Този човек сигурно му съобщаваше, че тя нарочно е нанесла удар с ножа, че е искала да използва удобния случай и да се освободи от него. Дали Джамил щеше да повярва? Сигурно, след като цяла вечер му крещеше, че го мрази! Следователно нямаше никаква причина да му се притече на помощ или поне така изглеждаше на пръв поглед…

Изнесоха трупа от спалнята, измиха кръвта от пода и смениха пробитите възглавници с нови. Шантел седеше в ъгъла с лице към стената. От ума й не излизаха собствените й думи, казани пред Кадар, че тази вечер ще й отсекат главата. Ето че опасенията й се превръщаха в реалност…