Читать «Златният телец» онлайн - страница 7

— Да се чудиш просто, каква среща! — възкликна фалшиво първият син, като канеше с поглед председателя да се присъедини към това семейно тържество.

— Да — рече председателят с леден глас. — Случва се, случва се.

Като видя, че председателят все още се намира в лапите на съмнението, първият син помилва брат си по рижите като на сетер къдрици и гальовно попита:

— Ами кога пристигна от Мариупол, дето живееше при нашата баба?

— Да, живях — промърмори вторият син на лейтенанта — при нея.

— А защо така рядко ми пишеше? Много се безпокоях.

— Бях зает — отговори мрачно рижокосият.

От страх, че неуморният му брат ей сега ще се заинтересува с какво е бил зает (а той беше зает предимно с лежане в изправителните домове на различни автономни републики и области), вторият син на лейтенант Шмид взе инициативата в свои ръце и сам зададе въпрос:

— А ти защо не пишеше?

— Аз пишех — отговори неочаквано братлето в изблик на необикновена веселост, — препоръчани писма ти пращах. Пазя дори пощенските разписки.

И той бръкна във външния си джоб, отдето наистина измъкна куп смачкани бележки, но, кой знае защо, ги показа не на брат си, а на председателя на изпълкома, при това отдалече.

Колкото и да е чудно, но бележките успокоиха малко председателя и спомените на братята станаха по-живи. Рижокосият съвсем свикна с обстановката и доста смислено, макар и монотонно, разказа съдържанието на масовата брошура „Метежът на Очаков“. Брат му украсяваше неговото сухо описание с такива живописни подробности, че председателят, който бе започнал да се успокоява, наостри уши.

Все пак той пусна братята с миром и те изскочиха на улицата с голямо облекчение.

Зад ъгъла на изпълкома те се спряха.

— Тъкмо стана дума за детството — рече първият син, — когато бях дете, убивах на място такива като вас. С прашка.

— Защо? — попита радостно вторият син на прочутия баща.

— Такива са суровите закони на живота. Или, да се изразя по-кратко, животът ни диктува своите сурови закони. Вие защо се вмъкнахте в кабинета? Не видяхте ли, че председателят не е сам?

— Аз мислех…

— Ах, вие сте мислили? Значи, понякога Мислите? Вие сте мислител. Как се казвате, мислителю? Спиноза? Жан-Жак Русо? Марк Аврелий?

Рижокосият мълчеше, потиснат от справедливото обвинение.

— Хайде, прощавам ви. Живейте си. А сега — да се запознаем. Тъй или иначе, братя сме, а роднинството задължава. Казвам се Остап Бендер. Разрешете и аз да науча истинското ви име.

— Балаганов — представи се рижокосият, — Шура Балаганов.

— За професията не питам — рече учтиво Бендер, — но се досещам. Навярно нещо интелектуално? Присъдите тая година много ли са?

— Две — отвърна без стеснение Балаганов.

— Туй вече не е хубаво. Защо продавате вашата безсмъртна душа? Човек не трябва да попада в съда. Това е долно занятие. Имам пред вид кражбата. Да не говорим за това, че е грешно да се краде — като дете мама сигурно ви е запознала с тази доктрина, — при това то е безцелно губене на сили и енергия.