Читать «Домът на надеждата» онлайн - страница 62

На обяд на следващия ден тъкмо си тръгваше от съда, когато клетъчният й телефон иззвъня. Беше Керъл и Лиз се спря на стълбите пред съдебната палата, за да проведе разговора.

— Трябва веднага да си дойдеш у дома — с ясен глас изрече Керъл, а Лиз усети, че се напряга. Керъл говореше по този начин само когато някое от децата е пострадало или е възникнал някакъв друг сериозен проблем.

— Какво се е случило? Злополука? — Досети се преди още Керъл да й е казала.

— Става дума за Питър. Днес имаше почивен ден и няколко от приятелите му дойдоха на гости…

Лиз я прекъсна по средата на изречението с пронизителен глас, който прозвуча странно дори и в собствените й уши, но нервите й вече не бяха толкова здрави както преди.

— Какво се случи?

— Все още не знаем. Скочи в басейна и мисля, че си удари главата. Линейката е вече тук.

— Кърви ли? — В този момент в главата на Лиз изплува образът на окървавения Джак, прострян на пода на кантората им. Кръвта за нея вече означаваше нещастие.

— Не — отвърна Керъл със спокойствие, каквото изобщо не изпитваше. Никак не й се искаше именно тя да я информира за злополуката, но знаеше, че трябва да го стори. — В безсъзнание е. — Сърце не й даде да каже на Лиз, че синът й може би е със счупен врат. Лекарите все още не можеха да поставят сигурна диагноза. — Ще го закарат в Марин дженерал. Можеш да отидеш направо там. Лиз, съжалявам.

— Всички други добре ли са? — Лиз вече тичаше към колата си.

— Никой друг не е наранен. Единствено Питър.

— Той ще се оправи ли?

Никой не знаеше със сигурност. Дворът беше пълен с парамедици. В момента, в който зададе въпроса, Лиз чу сирената на линейката, която откарваше сина й.

— Така смятам. Не зная много, Лиз. Наблюдавах ги… предупредих ги… — Керъл заплака, а Лиз запали колата, прекъсна разговора и потегли, молейки се детето й да се оправи.

Трябваше да се оправи. Не можеха да преживеят още една трагедия, не можеха — да не дава Господ! — да загубят и него. Тя просто не би могла да го понесе.

Лиз караше към болницата с възможно най-високата позволена скорост, като внимаваше да не пресече отново на червено и се оглеждаше внимателно, за да не блъсне някой пешеходец. Спря на болничния паркинг малко след като Питър бе приет в спешното отделение. Спешно го бяха откарали в травматологията и от регистратурата насочиха Лиз към отделението веднага щом я видяха.

Тя се затича по коридорите, оглеждайки се за Питър. Видя го в мига, в който влезе в травматологията. Беше целият мокър, лицето му беше сиво на цвят. Лекарите му подаваха кислород и трескаво работеха около него. Бяха твърде заети, за да й обърнат внимание, но една от сестрите на бързо й обясни какво става. Синът й имаше тежко нараняване на главата и вероятна фрактура на няколко прешлена. Щяха да му направят рентгенова снимка веднага щом успеят да го стабилизират достатъчно. В момента го обграждаха с всевъзможни апарати и монитори и включваха интравенозни системи в ръцете му.

— Той ще се оправи ли? — попита Лиз, без да сваля очи от сина си. Беше обхваната от силна паника. Питър сякаш умираше и тя изобщо не беше сигурна, че това наистина няма да се случи.