Читать «Домът на надеждата» онлайн - страница 64

— Все още не знаем. Твърде много неизвестни има в това уравнение. Ще го оставим в покой за известно време и ще видим какво ще стане.

— Може ли да остана при него?

— Стига да не ни се пречкате и да не се опитвате да го местите. Сега е изключително важно да остане в пълен покой.

Лекарят говореше така, сякаш пред него стоеше не майка, а враг на момчето и тя мигновено изпита враждебност към този човек. Той очевидно беше твърде суров и не притежаваше никакъв такт и състрадателност. Лиз го намрази на часа. Той обаче несъмнено правеше всичко възможно, за да спаси Питър, и този факт донякъде компенсираше проявената от него безчувственост.

— Няма да ви се пречкам — тихо го увери тя.

Показа й къде да седне. Лиз придърпа един стол към леглото на Питър и мълчаливо хвана ръката му. На единия му пръст имаше уред, отчитащ притока на кислород, а навсякъде около него светеха разни екрани, които отчитаха сърдечния ритъм и мозъчната му дейност. За момента поне състоянието му изглеждаше стабилно.

— Къде бяхте, когато това се е случило? — с някак обвинителен тон я попита лекарят и на Лиз й се прииска да го зашлеви през лицето.

— В съда. Адвокат съм. Икономката ми е била край басейна заедно с тях, но предполагам, че положението просто е излязло извън контрол.

— И аз така разбрах — рязко отвърна той и се отдалечи, за да поговори с друг лекар.

Върна се при нея няколко минути по-късно.

— Ще изчакаме още един-два часа и ако не настъпи подобрение, ще го качим в операционната — директно я информира той и Лиз кимна в отговор. Седеше мълчаливо на стола и внимателно държеше ръката на Питър.

— Може ли да ме чуе, ако му говоря?

— Малко вероятно е — отвърна той, изгледа я и се намръщи. Жената беше бледа почти колкото сина си, но пък, от друга страна, тя беше червенокоса и по начало имаше изключително светла кожа. — Добре ли сте? — попита я и Лиз кимна. — Нямаме време да се занимаваме и с вас, ако припаднете. Ако мислите, че няма да можете да издържите, по-добре се върнете в чакалнята, а ние ще ви повикаме, ако се случи нещо.

— Никъде няма да вървя — твърдо заяви Лиз. Беше преживяла случилото се преди осем месеца с Джак и не беше припаднала. Мразеше начина, по който този човек се отнасяше към нея, но една от сестрите й бе казала, че той е най-добрият травматолог в болницата, и Лиз й бе повярвала. Маниерите му обаче бяха ужасни. Очевидно бе свикнал да работи с пациенти, люшкащи се между живота и смъртта. Цялото му внимание бе съсредоточено върху усилието да спасява живота на пациентите си, а не върху роднините им. Не можеше да допусне някой да отвлича вниманието му от пациента.

Той се отдалечи отново, за да осигури неврохирург, който трябваше да е в готовност да започне операция веднага, ако се наложи.

Една сестра се приближи до Лиз и я попита дали иска кафе.

— Не, благодаря, добре съм — тихичко отвърна тя, макар да беше очевидно, че изобщо не е добре. Изглеждаше отчаяна и се страхуваше за сина си така, както преди осем месеца се бе страхувала за съпруга си. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че този път не би могла да изгуби отново. Не можеше да понесе дори мисълта за това и всеки път, когато си помислеше, че може да го изгуби, тя се навеждаше напред и започваше тихичко да му говори.