Читать «Домът на надеждата» онлайн - страница 63

— Все още не знаем — отвърна искрено сестрата. — Лекарят ще говори с вас веднага щом го прегледа.

На Лиз й се искаше да го докосне, да му каже нещо, но не можеше дори да се доближи до него. Продължи да стои неподвижно на мястото си и да се опитва да се пребори с обхваналата я паника.

Вкараха преносим рентгенов апарат в стаята. Лекарите бяха разрязали банските му гащета и Питър лежеше чисто гол на леглото.

Направиха рентгенова снимка на главата и врата му. Майка му наблюдаваше как лекарите преглеждат всеки негов орган и крайник. Стоеше отстрани, гледаше детето си и плачеше.

Стори й се, че измина цяла вечност преди един лекар в хирургически зелен екип да се приближи до нея. На врата му висеше слушалка. Той се зае да й обясни положението със сериозно и строго изражение. Беше висок, тъмните му очи гледаха мрачно, но посивелите му слепоочия й вдъхнаха надежда, че той може би си разбира от работата.

— Как е той? — отчаяно попита Лиз.

— В момента не е добре. Все още не сме съвсем сигурни колко сериозна е травмата на главата и какви биха били евентуалните последици от нея. Възможностите са много. В момента сме сигурни, че ударът е причинил значителен мозъчен оток. След няколко минути ще му направим електрокардиограма и скенер. Състоянието му в голяма степен зависи от това колко скоро ще дойде в съзнание. Мисля, че по отношение на вратните прешлени може да е извадил късмет. Когато го докараха, си помислих, че вратът му е счупен, но сега ми се струва, че съм се заблудил. Само след минута ще донесат готовите снимки. Беше виждал много подобни злополуки, основно с момчета на неговата възраст, наранили се по непредпазливост при невнимателно гмуркане и рискови скокове във водата. Това хлапе обаче май бе извадило късмет. Нямаше парализа на крайниците и, доколкото можеха да съдят, бе запазил напълно подвижността си. Пет минути по-късно от рентгеновите снимки стана ясно, че има съвсем лека фрактура — с дебелината на човешки косъм — на четвърти шиен прешлен, но гръбначният мозък не беше засегнат. Сега вече можеха да насочат всичките си усилия към травмата на главата.

Преди да го отведат, Лиз успя, наистина само за миг, да се доближи и да го докосне. Искаше да му каже, че го обича, но Питър все още беше в безсъзнание и не можеше да я чуе.

Измина почти цял час, преди да го върнат в отделението. Кожата му все още беше сивкава на цвят, а лекарят, който отново се приближи до нея, не изглеждаше особено доволен. Лиз вече бе научила, че той е главен лекар на травматологичното отделение и се казва Бил Уебстър.

— Вашият син е претърпял много сериозно сътресение на мозъка, госпожо Съдърланд. И отокът е дяволски голям. За момента не можем да направим много — ще чакаме и ще го наблюдаваме. Ако отокът продължи да се увеличава, ще трябва да го отворим, за да намалим налягането.

— Искате да кажете, че ще се наложи мозъчна операция? Лиз изглеждаше ужасена. Лекарят само кимна в отговор. — Той ще… той… — Беше толкова паникьосана, че не можеше дори да формулира въпроса, който искаше да му зададе.