Читать «Стоманеният плъх в танц със смъртта» онлайн - страница 133

— Хм…!

— Предполагам, че това означава „да“. — Тя се качи на товарния вагон, подпря велосипеда си до моя и седна изискано върху бала сено. — Вие сте много мил. До днес ходех на училище в Белегарик, но сега и аз като всички други заминавам. Домът ми е в една ферма на север, в селцето Линг. Говорих с баща си и майка си, братята и сестрите си, и баба. За всички тях ще бъде чест, ако останете при нас колкото дълго желаете.

Знаех, че Мортън слуша, защото лицето му съвсем позеленя и той се нацупи.

— За мен би било чест. Каква чудесна идея!

Тя се усмихна, после видя лицето на Мортън и изразът й се промени.

— Вашият приятел да не е болен?

— Не — въздъхнах великодушно аз. — Така изглежда само, защото няма къде да отиде и се надяваше да поканите и него.

— Разбира се, че поканата се отнася и за него!

Физиономията на Мортън мигновено се проясни и той се усмихна срамежливо.

— Приемам поканата с благодарност. Но само за малко. Докато установя връзка с една моя приятелка на име Шарла.

— О, ти не си я забравил — казах аз добродушно и щом Нийб се обърна настрана, той ме стрелна с очи.

Отпуснахме се, пътуването беше приятно. Пътят бе равен, влакът — бърз. След един час знаехме, че сме далеч от града и врага, който ни дебнеше там. Балите сено бяха разкъсани и уморените бивши момичета, подложили за възглавници пълните с пух сутиени, спяха. Беше почти тъмно, когато спряхме. На влака бяха натоварени кошници с домашни лакомства. Ядохме и пихме, и отново заспахме. Събудих се от лекото докосване на мека ръка до рамото ми.

— Пристигнахме — каза Нийб. — Трябва да събудя приятеля ви.

През отворената врата се виждаха навън да се движат светлини, колелата изскърцаха и влакът спря. Слязохме и поехме велосипедите си, които ни подадоха. Следвани от весели викове и пожелания за добър път, ние се качихме на колелата и продължихме след Нийб по шосето, което водеше от града към семейната ферма. Пътят беше равен и се виждаше добре. Половината небе бе покрито с великолепна мъглявина и изливаше върху нас студена бяла светлина.

— Дори и да мога, никога не бих се върнал в Невенкебла — заяви задъхан Мортън.

— Семейството ти е там.

— Ще ми липсва… но няма да ми липсва наборната служба, армията, военните, нетърпимостта…

Той отвори уста да поеме въздух и аз кимнах.

— Разбрах. На тази планета има много привлекателни неща. Макар засега да не разбирам всички аспекти на ИМ, изглежда, че той дава резултат. Но все още не всичко е мирно и спокойно. Да не забравяме Зенър.

Мортън изохка.

— Би ми се искало да го забравя.

На следващата сутрин имах впечатление, че цялото семейство на Нийб се е събрало и ни гледа усмихнато. Дамите на къщата се мъчеха да видят колко яйца, шунка и други вкуснотии могат да ни накарат да изядем, а ние правехме всичко възможно да се представим достойно. Накрая с пъшкане станахме от масата, а публиката отиде на работа във фермата.

— Това беше много добре — каза Мортън.

— Беше направо чудесно съгласих се аз.

— И двете хранения вече са ви удържани от сметката — усмихна се Нийб и ми върна моя рабч диск. — Прибавих и едно нареждане да се прехвърли плащането по сметката на Мортън, когато му се открие такава.