Читать «Стоманеният плъх в танц със смъртта» онлайн - страница 132

— Не зная, Морт, мисля, че беше приятно. Трябва ти повече практика.

Той се изправи, погледна в посоката, в която гледах, и спря да стене. Бяха пристигнали момичетата от истинския клуб, симфония от красива плът и плавни движения, разпуснати по гърбовете коси, святкащи очи. И кошници за пикник.

Когато беше вдигната първата бира, избухнаха одобрителни възгласи. Армията бе само лош спомен; свободата беше блаженство. Това бе първият ден от новия живот и ако той беше такъв… щеше да е истински рай.

Присъединих се към пиршеството, но не можех да се отпусна, усмивката ми бе неискрена. Поради някаква вродена патология, неспособност да се радвам на щастието, единственото, за което можех да мисля, беше генерал Зенър и какви отвратителни хитрости ще измисли, когато разбере, че половината от армията му е изчезнала завинаги.

Двайсет и седма глава

Заповядах на моята група от очарователни красавици да стане и се чуха стонове и протестни викове.

— Край на почивката! — изкомандвах строго. — Имаме още да въртим, докато изпълним плана и ако искате да се измъкнете живи, ще трябва да изпълнявате моите заповеди. Когато кажа жаба, трябва да скачате.

Изчаках, докато хорът от крякане и други имитации на жабешки звуци затихне, преди отново да заговоря.

— Имаме да караме още около половин час. И преди да охкате, си спомнете, че тези сладки млади момичета, които рискуват живота си, за да ни спасят, трябва да карат с нас… след това по друг път да се върнат в града. И за да не го забравим, нека да ги поздравим.

Последва хор от викове, благодарности, поздравления… и немалко целувки. Трябваше да изсвиря за внимание, преди да стихнат.

— Ето какво ще правим. Сега отиваме до една фабрика, която има странична железопътна линия. Там ще пристигне един товарен влак от север. Качваме се и заминаваме. Докато не отидем далеч от града, няма да има никакви спирания. Сега… на велосипедите! Пълен напред!

По време на карането беше тихо, защото моите галантни колоездачи се чувстваха напрегнати. Когато над нас се появи един хеликоптер, настъпи известна паника, но аз заповядах мъжете да наведат глави… момичетата да махат с ръце и да се усмихват. Този ход даде желания резултат и след това нямахме никакви тревоги. На последния завой към фабриката чухме свирката на влака. Когато пристигнахме там, товарните вагони тъкмо влизаха в линията.

— Отваряйте вратите! — заповядах аз. — Влизайте, преди да се е появил някой друг хеликоптер. Вземете велосипедите си… те ще ви се удържат от бъдещите ви сметки… помахайте с ръка и изпратете въздушни целувки на момичетата, защото след минута тръгваме.

Обърнах се да благодаря на Нийб, страхотно момиче с мургави крайници и червена коса, което беше председател на велоклуба, но тя предаваше знамето на заместничката си. После обърна велосипеда си към мен и ме погледна с такава усмивка, която можеше да разтопи дръжките на моя велосипед.

— Мога ли да се окажа прогресивна, чуждоземецо Джеймс ди Гриз, и да ви натрапя моето присъствие? Достатъчно е да кажете „не“ и ще си отида.