Читать «Стоманеният плъх в танц със смъртта» онлайн - страница 131

Площад „Марк Форър“ беше сцена на весело сбогуване. А може би точната дума не е тази. Може би е по-добре да се каже, че всички бяха привлечени там. Докато въртяхме, първото нещо, което видяхме, беше женският колоездачен клуб на Белегарик. Също като по телевизията, но безкрайно по-привлекателен. Плът… някаква много странна плът. Защото зад момичетата имаше други момичета. Квадратни брадички, дебели бедра, намръщени физиономии. Нашите дезертиращи наборници. Някои от тях не бяха карали велосипед от години и се поклащаха из площада, понякога падаха с развяващи се полички и гърлени ругатни.

— Внимание! — извиках аз и продължих да викам, докато не настана малко тишина. — Първо, престанете да ругаете. Тези мили хора рискуват живота си да помогнат на вас, дезертьорите, така че бъдете любезни към тях. Второ… ако някой падне, когато минаваме край бариера, всички трябва да му помогнем. С нас ще има няколко велосипеда с три колела, както и няколко с две седла. Подредете се и се качвайте. Тръгваме.

— Къде отиваме? — извика някой.

— Ще ви се каже, когато отидем там. Сега времето е решаващо. Когато кажа тръгваме… тръгваме. Ако някой изостане, дупе да му е яко. А ругаенето е привилегия на чина — добавих аз в отговор на техните протести. — Аз ръководя, така че само аз имам право да ругая, докато не се измъкнем. Качвайте се.

Направихме две-три обиколки из площада с дезертиращите момичета, докато посвикнат да вървят в пакет. Чак тогава дадох знак на колоездачките от истинския женски клуб да тръгнат. Бяха красиви. Те полетяха към нас като лавина, разделиха се на две колони, заобиколиха ни и ни обградиха. Водачката носеше знаме. Последвахме я с приповдигнато настроение.

Към барикадата на кръстовището пред нас.

После зад ъгъла, пресичайки фронта на момичетата, пред нас се показа екипа от Клуба на ветераните колоездачи. Всичките с посивели коси или плешиви като билярдни топки глави. Краката с възли по тях въртяха, старите велосипеди се търкаляха. Те вървяха пред нас… и напред към издигнатите на пътя бариери. Някои ги заобиколиха, други слязоха от велосипедите и ги отместиха настрана. Сержантите и офицерите крещяха, бореха се вяло да им попречат, но се появи пролука. Точно когато се появихме ние. И достатъчно широка да минем.

Някои от момичетата се откъснаха напред и помогнаха на старите колоездачи да разширят отвора. Други се смееха и целуваха офицерите. Настъпи объркване и сред това объркване и отваряне на бариерата аз преведох моите момичета. Мълчаливи и изпотени, натискащи с всичка сила педалите. През бариерата, надолу по пътя и зад завоя.

— Продължавайте! — извиках с прегракнал глас. — Още не сме в безопасност. Никой да не спира, докато не стигнем гората. Давай! Давай! Последният е в беда!

Продължихме. Въртяхме и ругаехме, и се потяхме, и се поклащахме… но напредвахме. По пътя и в гората, извън улиците, подхлъзвахме се и падахме, и се блъскахме, и се премятахме на меката зелена трева.

— Ох, дано не се налага… отново да го правим! — изпъшка Мортън, легнал на гръб и охкащ.