Читать «Стоманеният плъх в танц със смъртта» онлайн - страница 125

Прозинах се и разбрах, че очите ми се затварят, че почти спя.

— Никога! — простенах аз и скочих на крака. — Заспи тук, Джим, момчето ми, и вероятно ще се събудиш мъртъв. На работа! Следващата стъпка е да се махнеш от тази база, защото за момента работата ти тук е свършена. Връщай се на топло и на светло, в компанията на жени, далеч от самотните, ругаещи, пиещи, играещи на комар мъже и всички други военни удоволствия. Махни се оттук!

Но бях толкова уморен! Вместо да вървя, сигурно щеше да е по-добре да имам някакво транспортно средство. Някъде около щаба трябваше да има коли, тъй като офицерите рядко ходеха пеша. Не беше много трудно да се открият. Точно зад сградата на щаба имаше неохраняван паркинг. И там, зад щабните коли, се виждаше една командирска кола. Такава, с която бях достатъчно добре запознат. Отидох до нея и се качих. Не беше необходима никаква охрана на този паркинг, тъй като всички стартерни ключове бяха прибрани. Усмихнах се в тъмното. Тази каручка без ключ можеше да се пусне по-бързо, отколкото с ключ. Наведох се, дръпнах кабела, извих го и го допрях. Посипаха се рой искри и горивните клетки оживяха. Смело запалих фаровете, включих на скорост и потеглих.

Накъде? Не към вратата, разбира се. През деня може би бих могъл да се промъкна с някой конвой. Но точно сега порталът сигурно е затворен и аз ще трябва да покажа пропуск или да изтъкна някаква основателна причина за това среднощно пътуване. Не можех да измисля такава причина. Карах бавно, по един от обиколните пътища на лагера. Минах покрай един от порталите, от вътрешната страна на оградата от бодлива тел — за сигурност на патрулите, несъмнено. Карах по него, докато една групичка дървета закри светлините на лагера. Насочих фаровете към оградата, изключих от скорост и слязох да огледам бариерата.

Десетнишкова бодлива тел. Сигурно беше свързана с алармена система, но не виждах никакви следи от копано, телове за препъване или проводници, които могат да водят до мини. Може би си заслужаваше да опитам да я прекося. Нямаше значение дали ще се задейства сигнализацията. Докато на мястото дойдат тромавите войници, аз отдавна ще съм изчезнал. Качих се на колата, включих на най-ниската предавка, натиснах газта и потеглих напред.

Телената ограда изстърга и се скъса. Посипаха се искри… помислих си, че може да е под напрежение, но бойната кола беше екранирана… после тя избута всичко настрана и преминах. Превключих на по-висока предавка и се понесох по празните улици. Завъртях рязко волана и гумите изсвириха на площад с голяма статуя на Марк Форър, който гледаше хладнокръвно от постамента към широкото авеню на далечната страна. Познах улицата, бях минавал по този път по-рано, когато избягахме първия път. Напред бяха реката и мостовете. А от другата страна — жилищните покрайнини.

Когато минах с бойната си кола по моста, още нямаше следи от преследване. Чудесно. Време беше да повървя пеша. Отдалечих се от брега на реката, включих на най-ниска предавка, насочих колата към реката и скочих от нея. Тя продължи бавно напред, смаза една пейка — съжалявам за това — и се хвърли величествено от брега. Последва много бълбукане и плискане и накрая изчезна. Тук реката бе дълбока. Зад мен се чуваше далечен вой на сирени. Тръгнах бързо през парка и се шмугнах в най-близката улица. Макар че бях уморен, трябваше да се отдалеча от реката, в случай че имаше следи, които можеха да се видят през деня.